Вмъкнах в семейството на овдовелия Радо, а сега съжителствам със зет си!

Така намерих щастието - като кукувица в чужди гнезда



Когато бях на 15, лежах в болница и ми направи­ха гинекологична операция. След това разбрах от майка си, че няма да мога да имам деца. Не се впе­чатлих особено, защото тогава бях още твърде млада и тези неща изобщо не ме вълнуваха.

Съдбата обаче беше благосклонна към мен. Бях на 22, когато се влюбих й се омъжих за Радо, който беше доста по-възрастен от мен. Дъщеря му Ива беше на 18. Двете много се разбирахме, защото бяхме почти връстнички. Радо ни се радваше, тъй като в на­чалото на връзката ни се боеше да не би дъщеря му да ревнува от мен. Не му беше лесно, милият, защо­то първата му жена почи­нала, когато Ива била едва 2-годишна и той я отгледал съвсем сам. В мое лице обаче Ива намери не само втора майка, но и най-доб­рата си приятелка. С Радо бяхме много щастливи, но уви - не за дълго. Той се разболя. Уж не беше нещо сериозно, а си отиде само за две седмици. С Ива ос­танахме сами, макар че някак си се справяхме.

За 21 -вия си рожден ден тя доведе у дома приятеля си Васко. Представи ми го като своя бъдещ съпруг. Срам, не срам, признавам, че още като го видях, нещо под лъжичката ми трепна. Та аз бях също много мла­да - ненаживяла се, и имах нужда от мъж и любов. Нямах право обаче да се влюбвам точно в зет си. Но се случи, без да го искам. Успокояваше ме единстве­но това, че Ива не ми беше истинска дъщеря, а дове­дена. Щях да му мисля как ще живеем тримата занап­ред под един покрив.

След сватбата гледах много да не им се мотая в краката, за да не предиз­виквам съдбата. Ива заб­ременя почти веднага, но караше тежка бременност. След втория месец често-често я прибираха в бол­ницата, за да е под наблю­дение. Затова Васко я ...