Имаме силата да избираме кои и какви да бъдем

Джил Болти Тейлър получава възможност за изследване каквато малцина мозъчни изследователи биха си пожелали: тя получила масивен мозъчен удар и наблюдавала как мозъчните ѝ функции - двигателни възможности, говор, самосъзнание, се изключват една по една. Една удивителна история.

Израснах, за да изучавам мозъка, понеже имам брат, диагностициран с мозъчно разстройство: шизофрения. И като негова сестра, а по-късно и като учен, исках да разбера защо аз мога да направя връзка между мечтите си и реалността, а мога и да осъществя мечтите си, и кое в мозъка на брат ми и в шизофренията му прави така, че той да не може да асоциира мечтите си с обща, споделена реалност, а вместо това те се превръщат в заблуждения.

Затова посветих кариерата си на изследвания в областта на тежките умствени заболявания. Преместих се от родния си щат Индиана в Бостън, където работех в лабораторията на доктор Франсин Бенес към Катедрата по психиатрия на Харвардския университет.

В лабораторията си задавахме въпроса: "Какви са биологичните разлики между мозъците на хора, определени като нормални, и мозъците на хора, диагностицирани с шизофрения, шизоафективно разстройство или биполярно разстройство?"

Изследвахме микроверигите на мозъка: кои клетки общуват с кои други, посредством кои химикали, а и с какви количества от тях?

И така, животът ми имаше огромен смисъл,

понеже през деня работех над такива изследвания, а вечерите и почивните дни пътувах в ролята на поддръжник на Националния съюз по умствени заболявания (NAMI).

Но сутринта на 10 декември 1996 г. се събудих, за да открия, че и аз имам мозъчно разстройство. В лявата половина на мозъка ми се беше пръснал кръвоносен съд. В продължение на 4 часа наблюдавах как способността на мозъка ми да обработва информация напълно изчезва. В сутринта на кръвоизлива, не можех да ходя, говоря, чета, пиша или да си спомня с подробности каквото и да било от живота си.

По същество се бях превърнала в малко дете в женско тяло.

Ако някога сте виждали човешки мозък, забелязали сте, че очевидно двете полукълба са напълно отделни едно от друго.
Когато погледнете мозъка, очевидно е, че двете мозъчни кори са напълно отделени. За тези от вас, които разбират компютрите - дясното ни полукълбо функционира като паралелен процесор, докато лявото е като сериен процесор. Двете комуникират едно с друго през corpus collosum (от латински - голямо тяло; бел. пр.), който се състои от около 300 милиона аксонни влакна. Но с изключение на тази връзка двете полукълба са напълно отделени. И понеже полукълбата ни обработват информацията по различен начин, всяко от тях мисли за различни неща, интересуват се от различни неща, и - смея да заявя - имат много различни характери.

Дясното ни полукълбо е напълно отдадено на настоящия момент. То е за "точно тук, точно сега." То мисли в картини и се учи кинестетично от движенията на телата ни. Информация под формата на енергия се влива едновременно от всички наши сетивни системи, а след това избухва в един огромен колаж от това как изглежда настоящият момент, какъв аромат и вкус има, как се усеща и как звучи. Аз съм енергийно същество, свързано с цялата енергия около мен чрез съзнанието на дясното ми полукълбо. Ние сме енергийни същества свързани едно с друго - чрез съзнанието на десните ни полукълба - в едно човешко семейство. И точно тук, точно сега, ние сме братя и сестри на тази планета. И сме тук, за да направим света едно по-добро място. В този миг

ние сме съвършени, ние сме цели и сме красиви.

Лявото ми полукълбо - нашето ляво полукълбо - е едно много различно място. То мисли линейно и методично. Изцяло отдадено е на миналото и на бъдещето. Проектирано е да вземе този огромен колаж на настоящия момент и да започне да избира детайли, още детайли и повече детайли за детайлите. След това категоризира и организира цялата информация, асоциира я с всичко, което сме научили в миналото, и проектира в бъдещето всички наши възможности. Лявото ни полукълбо мисли със средствата на езика. То е

този непрекъснат мозъчен брътвеж,

който свързва мен и моя вътрешен свят с външния. То е онзи малък глас, който ми казва: "Хей, трябва да си спомниш да вземеш банани на път за вкъщи. Трябват ми за утре."

То е онзи пресметлив ум, който ми напомня кога трябва да изпера. Но може би най-важното - то е онзи малък глас, който ми казва: "Аз съм. Аз съм." И веднага, щом лявото ми полукълбо каже "Аз съм", аз се отделям. Ставам самостоятелен индивид, отделен от енергийния поток около мен и от вас.

Именно тази част от мозъка си загубих в сутринта на удара.
И тогава изведнъж се отнесох обратно извън съзнателното; съвсем любящо наричам това място „Ля Ля Света“. Но там беше прекрасно. Представете си какво би било да бъдете напълно откъснати от умствения си брътвеж, който ви свързва с външния свят.

И ето ме на това място - работата ми и всякакъв стрес, свързан с работата ми - няма ги. Чувствах се по-лека в тялото си. Представете си: всички връзки във външния свят и всякакъв стрес, свързан с тях - и тях ги нямаше. Усетих това чувство на покой.

Представете си какво би било да изгубите 37 години емоционален багаж!

О! Усещах еуфория. Еуфория! Беше красиво.

И тогава лявото ми полукълбо се завърна и каза: "Ей! Трябва да внимаваш. Трябва ни помощ." Та, мисля си, "Трябва ми помощ. Трябва да се съсредоточа." Излязох изпод душа, механично се облякох и разхождайки се в апартамента си мислех: "Трябва да отида на работа. Трябва да отида на работа. Мога ли да карам? Мога ли да карам?"

В този момент дясната ми ръка се парализира напълно. Тогава осъзнах: "О, Господи! Получавам удар!"

Следващото нещо, което мозъкът ми ми каза беше, "Уау! Това е толкова яко! Колко мозъчни изследователи имат възможността да изучат собствения си мозък отвътре?"

Малко след това се возех в линейка от една болница през целия Бостън към главната Масачузетска болница. Свих се в една малка топка-зародиш. И точно като някакъв балон и последния останал въздух в него, който излиза, почуствах енергията си да се издига и просто усетих духа си да се предава.

В този момент знаех, че

вече не аз съм хореографът на собствения си живот.

Или докторите щяха да спасят тялото ми и да ми дадат втори шанс в живота, или това бе моят момент на преминаване.

Когато се събудих по-късно същия следобед, шокирана установих, че все още съм жива. Когато почувствах, че духът ми се предава, казах сбогом на живота си. Сега умът ми се намираше между две много противоположни плоскости на реалността. Стимулите, идващи от сензорната ми система, се усещаха като истинска болка. Светлината изгаряше мозъка ми като опустошителен огън, а звуците бяха толкова силни и хаотични, че не можех да доловя глас от целия шум и просто исках да избягам.

И понеже не можех да определя позицията на тялото ми в пространството, се почувствах огромна и обширна, като дух, току-що освободен от бутилката си. Духът ми се рееше свободно, като голям кит, плъзгащ се плавно през море от тиха еуфория. Нирвана.

Открих Нирвана.

И си спомням как си мислех, че няма начин някога да натикам своята огромност обратно в това миниатюрно тяло.

Тогава осъзнах: "Ама аз съм още жива! Още съм жива и открих Нирвана. А ако аз съм открила Нирвана и все още съм жива, тогава всеки, който е жив, може да открие Нирвана." И си представих един свят, изпълнен с красиви, мирни, състрадателни, обичащи хора, които знаеха, че могат да дойдат на това място по всяко време. И че могат нарочно да изберат да встъпят в правия път на левите си полукълба и да открият покоя. Тогава осъзнах какъв страхотен дар би могло да бъде това преживяване, какво ударно прозрение може да бъде за това как живеем живота си. И това ме накара да се възстановя.

Така че, кои сме ние? Живата сила на Вселената, със сръчни ръце и два познавателни ума. Имаме силата да избираме, миг по миг, кои и какви искаме да бъдем в този свят.

Точно тук и сега, аз мога да встъпя в съзнанието на дясното ми полукълбо, където сме ние.

Аз съм живата сила на Вселената. Аз съм живата сила на 50-те трилиона прекрасни молекулярни гении, които съставляват формата ми в единство с всичко, което е. А мога и да избера да встъпя в съзнанието на лявото ми полукълбо, където се превръщам в отделен индивид. Различен от потока, различен и отделен от вас.

Аз съм доктор Джил Болти Тейлър: интелектуалец, невроанатом. Това са моите вътрешни "ние". Вие кое бихте избрали? Кое избирате? И кога? Аз вярвам, че колкото повече време прекарваме, избирайки да задействаме веригите на дълбок вътрешен покой на десните си полукълба, толкова повече покой ще проектираме в света и толкова по-спокойна ще бъде планетата ни.

Превод: Александър Деливлаев

Източник

Още от Интересно

Играта на „Донеси“ с вашето куче може да е вредна за него

Ако има нещо, което всички кучета на света обичат, то е да играят на „Донеси!“. Учудваме се от тяхната постоянна жажда за тичане след не...

Животът преди и след като станеш родител

Ако животът на човек може да се раздели на някакви периоди, то най-подходящо ни се струва да го разделим на преди и след като сме станали родители. До...

“Каквато майката, такава и дъщерята”: красиво (и забавно) доказано от любител фотограф

Каквато майката, такава и дъщерята! Чуваме го толкова често, нали? Къде с лека подигравка, къде с възхищение…Но никой не бе илюстрирал думите, к...

Любовта - това си ти!

Вървя към теб. Малко бавно и несигурно, но все пак вървя. Открих, че съществуваш и сега не мога да преодолея мисълта, че те нямам. Озъртам се като стр...

Да си татуираш котка? В Южна Корея те грози затвор, но пък “престъплението” е красиво

Как гледате на татуировките? Личен избор? Начин да (по)кажете нещо на света или на любим човек? Изкуство (особено, ако сте виждали тези мастилени шедь...

ТЕСТ: Как изглеждаш в очите на другите?

Чудили ли сте се как Ви възприемат хората? Ние Ви предлагаме един забавен тест, чрез който да разберете какво мислят другите за Вас. Това е много вере...

Тези упражнения ще ви помогнат да успокоите менструалните болки

Спортът е прекрасен начин да избегнем дискомфорта, без да прибягваме до лекарства...

Как се държат жените, когато никой не ги гледа… или снима за лъскави списания (илюстрации)

Те са стройни (обикновено и с големи гърди), широко усмихнати, добре облечени и гримирани, винаги стоят с изправен гръб…Да, те са жените от лъск...

Защо трябва да добавяме захар към шампоана си?

Захарта е чудесен ексфолиант и едно от най-добрите средства срещу пърхот...