Посрещачи

Някъде през 1913 година...

Една утрин радостна новина обхвана малкото село. Всички бяха развълнувани. Мъже, жени и деца - млади и стари се тълпяха из улиците на китното балканско землище.

- Войниците си идат... Демобилизация... - викаше възторжено тълпата.

Дълбоката радост най-вече беше завладяла безгрижните детски сърца.

В необикновеното оживление те хвърляха шапките си нагоре и възбудено крещяха. В нестройната глъчка, която изпълваше общоселския мегдан, се чу един по-силен и отчетлив детски глас:

- Митко, ще дойдеш ли с нас? Ще идем чак на гарата. Там първи ще ги видим...

Това беше Савата.

- Добре! - съгласи се радостно Митко и се присъедини към веселата дружина.

Савата и Митко бяха братовчеди. Те израснаха заедно, под един покрив, и макар сега да живееха разделени, се имаха като братя. Савата беше по-голям и Митко го слушаше покорно. Винаги го следваше неотлъчно, сякаш беше негова сянка.

Днес и двамата бяха по-радостни от всякога, тъй като и двамата чакаха бащите им да се върнат от фронта.

Малката дружина, начело със Савата, напусна селото и изпълзя по хребета на селския баир, по посока на малката железопътна гара.

Всички говориха развълнувано и не разбраха как някак неусетно пристигнаха. Внезапно зад Канарата се чу острия писък на локомотива и грохота на приближаващия се трен.

- Влакът... Идат! - пръв се провикна Савата.

Децата затичаха към безлюдната сграда на гарата. Междувременно черният локомотив на влака беше изскочил от завоя на Канарата и бълваше гъсти кълба дим из зиналия му отгоре комин. Тренът спря. Настана истинско оживление.

Посрещачите търсеха с очи своите дългоочаквани близки и се лутаха насам-натам, сякаш опиянени от нескрито чувство на радост и надежда. Върху малкия перон на селската жп гара някой вече се прегръщаха.

Савата видя развълнувани посрещачи с радостни сълзи в очите. Той не пропусна нито един миг от това мило и затрогващо посрещане. Изведнъж Савата се сепна и като подръпна ръката на малкия си братовчед, почти изкрещя:

- Митко, ето баща ти!

Савата тръгна към чичо си, последван от малкия Митко. Чичо му Стоян също ги беше забелязал.

- О-о-о, Сава! Мите... Децата ми! - израдва им се Митковия баща.

- Как сте? Брей, че сте пораснали, бе хаймани!

Той ги прегърна бащински и загледа любвеобилно.

- Чичо! - попита плахо Савата. - Казаха, че всички войници си идвате, а татко го няма...

- Ще си дойде, момчето ми! Не се тревожи...

Той хвана Савата за ръка и продължи:

- Войната свърши! Всички си идат... Едни по-рано, други по-късно, но всички ще си дойдат... Ти не се кахъри, момчето ми.

- Как така, по-късно - прекъсна го с упрек Савата. - Та нали той замина пръв на фронта, бе чичо?!

- Хе, така е - призна на свой ред чичо му. - Но войната е това! Не може кой, както си иска...

Савата се сви и замълча. Когато радостното шествие от демобилизираните фронтоваци и техните развълнувани посрещачи се отправиха обратно към селото, слънцето вече се беше издигнало високо над къщите.

Само Савата не беше весел. В душата му се беше промъкнал червеят на тъжното предчувствие. Той разяждаше неспирно мислите му и го караше да прехвърля най-черните такива, които го полазваха като отровни стоножки след изречените думи на чичо му Стоян.

Неспокойният и печален вид на неговата майка увеличаваха опасенията му, че те крият нещо от него. А и чичо му изглеждаше някак унило и печално, след като тръгнаха от гарата към селото.

С тези горчиви мисли Савата влезе в широката градина, която се простираше на запад от тяхната малка къщурка и се запъти към високият бор. Този бор беше засаден тук от старите предтечи на Савовци. Под неговите вечно зелени клони неуморно се трудеше баща му. Това беше любимото му място за труд и почивка. Савата се облегна върху необхватното туловище на тоя гигант и зарея поглед някъде там в нищото. Всичко му изглеждаше празно и тъжно.

- Няма го... Няма да си дойде!

Стесни се детското сърце на Савата. Мъка задуши гърлото му.

- Татко... Татенце!

Тежка въздишка се открехна от ранената душа на малкото сираче и две едри сълзи заседнаха в тъмните му маслинови очи. Те се търкулнаха по скулите на слабото му лице и забързаха надолу...

Савата плачеше.

Още от Живот

Гледка отвисоко: Уникални покриви за бягство от стреса в града

Тъй като градовете стават все по-населени и с претоварен трафик, спасението често може да се намери по високите етажи или най-добре на покрива. П...

За почитателите на сериала „Имението Даунтън“ и на семейните саги

За авторката Катрин Тейлър е немска авторка, добила известност в родината си с еротичната поредица „Цветовете на любовта“, която включва ч...

Мисъл на деня от Паулу Коелю

„Видях, че самотата е по-силна, когато се опитваме да се борим с нея, и отслабва, когато просто не ѝ обръщаме внимание.“ – цитат от книгата „Вещицата ...

Рекорд: Да отидеш до всички страни в света за 18 месеца

Безстрашен пътешественик постави световен рекорд, като стана човекът, посетил всички 196 страни в света за най-кратък период от време – само за 18...

Топ 10 на най-впечатляващите гледки (галерия)

  Галерия Спиращи дъха гледки от цял свят 10 снимки Когато си избираме къде да пътуваме винаги мислим за перфектната гл...

Новата странна тенденция в Instagram

В Instagram се появи нова тенденция. Красавици – известни и неизвестни споделят свои снимки по бански, на които се взират някъде в земята уж небре...

Хороскопът ви за 14 февруари

Астрологията е наука, която изучава взаимодействието между Слънцето, Луната и останалите планети и отражението им върху живота, хората и причините...

Какво точно е станало при изригването на Везувий

Излезе от печат „Трите дни на Помпей“, още едно интригуващо заглавие от автора на „Един ден в Древен Рим“ – Алберто Андж...

Да си предприемач е състояние на духа, а не длъжностна характеристика

Единайсет години след излизането на „Изкуството да стартираш бизнес“ Гай Кавазаки решава да обнови и допълни изданието, за да го направи а...

Интересни презентации на ястия, опитайте ги!

Много е важно как едно ястие ще бъде поднесено. Както се казва, презентацията е всичко. Тя възбужда апетита, кара ни все повече да искаме да се на...