За да си помагаме ли живеем, или за да си пречим?

Това не е картина от Реноар. О, не. Това е едно от нашите момичета, тук. Едно от живеещите покрай нас.

Преди няколко дни, във всенамиращия "Фейсбук", ми писа моя приятелка. Деспина Клер. Писателка, умно и чувствително създание. И вместо да подхване нашите си теми - за това колко е трудно да се издаде книга на млад автор в България и така нататък - тя направо се обърна към мен така:

- Кайо, една млада жена има нужда от помощ - така ми писа Деспина.

- О, да, кажи, мила, с какво мога да помогна? - попитах аз и изпитах редовната си, себесъхранителна досада.

Срамувам се от нея, но знам, че тя прилича на изръмжаването на възрастните котки, когато някое малко коте ги дразни с палавите си номера и ги буди от доволната им дрямка.

Винаги при такова начало на разговор, аз очаквам, че отново ще ме молят да прочета нещо написано от някой друг, нещо, което ще отклони мисълта ми от моя коловоз, който и без друго е криволичещ и лесно се отбива в безнадеждни буренаци и тресавища.

Не обичам да чета чужди писания, защото (с изключение на вкаменените, величави и митологизирани неща на старите майстори), те само ме отклоняват от моята си, лична, изконна, свещена за мен пътека.

И ако са слаби и глупави, тия неща ме натъжават; ако са особено талантливи - също ме натъжават, защото не са написани от мен (та нима има човек, който не иска да е най-добър?). Но също ме натъжават и с това, че ме карат да си представя колко трудно и мътно бъдеще имат; какви мъки и спънки ще види авторът им; и как аз с нищичко не мога да му помогна, дори и с добра дума, защото добрата дума само може да обърка и отслаби волята на пишещия човек; по принцип силният творец трябва да се справя сам - без похвали и без одобрението на другите!

Та така де Очаквах пак да ми бъде връчен някой роман, повест или стихосбирка с молба да я прочета и да кажа какво мисля.

Но този път не ставаше въпрос за това. Деспина ми заразказва:

- Кайо, това момиче има ужасна съдба. Когато била на две, даже не - на една, през 1988-ма, един автобус на Лъвов мост завил, казват - неправилно - и блъснал майка ѝ. А майка ѝ карала количка. А в количката била тя. Бебенце. А гумите на автобуса обърнали количката. И минали през нея. И в един миг - казват - гумите на автобуса били върху телцето на бебето. На нашето момиче. А после

- О, Боже - казвам аз - какво е станало, съдили ли са шофьора? - и ме хваща малко яд, че и аз като всеки, веднага търся вина. А търсенето на вина е безпомощност и злоба. Не решава нищо това наше вечно търсене на вина.

- Ами не, отървал се е, успели да изкарат, че не е виновен. Но оттогава нашето момиче е с парализа на долните крайници. Тогава тя е била на една годинка. Това се случва през 1988-ма. Още при социализма. Опитвали се да я лекуват. Но накрая, към 1993-та написали в една епикриза, че просто в България медицината не е на необходимото ниво, за да се справи с тоя проблем. След това неведнъж срещала грубо и безсърдечно отношение. От не един и двама лекари. Всички ѝ казвали, без да я преглеждат, горе долу едно и също: "Ти, момиче, какво си въобразяваш, че ще те вдигнем на крака ли?!"

- Мхм- пиша аз на моята приятелка и си казвам, че тук нещата са доста лоши, доста сериозни, тук става въпрос за голямо изпитание. Как се живее цял живот, без да можеш да ходиш? Ами - казвам си - с много хора е такаЕ, да де, ама аз не съм много хора, ти не си много хора, той не е много хора. Никой не е "много хора". И никой не го интересува, че като неговото зло, като неговото нещастие имат и много други хора. Това, че подобно на теб страдат и много други, е много малко и съмнително успокоение.

- Смирението - казвам си - е по-добро решение в такива случаи. Но я да видим - аз смирен ли съм, когато съм смачкан от живота? Най-лесно е да изискваш смирение от другите, когато самият ти си добре. Това - да искаш от друг да е смирен, когато самият ти нямаш голямо тегло на плещите - си е жива наглост. Да, така си е - така мисля аз.

- И какво казваш, мила, какво можем да направим за това момиче? - питам аз.

И съм потиснат. Винаги в такива моменти се чувствам като Давид. Който тъкмо се е възправил с целия си дребничък ръст срещу великана Голиат. Но в същото време на Давид му е казано, че ако замери Голиат с прашката, ще бъде въдворен на задължително лечение в психиатрията в Ловеч.

Голиат е нашата бездушна, грозна и безнадеждна система. Наречена здравеопазване, наречена администрация, наречена социални грижи, наречен...

Още от Интересно

5 неща за живота, които научавате, когато живеете сами

Да започнеш да живееш сам е една вълнуваща и огромна стъпка. Изведнъж си имаш свое собствено жилище, където буквално можеш да правиш каквото си иска...

Дарин Ангелов спаси зрител по време на представление

Актьорът Дарин Ангелов спасил живота на зрител по време на постановка в Народния театър. Това съобщиха в социалните мрежи хора, станали очевидци н...

Как изглеждат децата на звездите от 90-те

Казват, че крушата не пада по-далече от дървото и днешната ни селекция от фотоси на децата на звездите от 90-те нагледно доказва това. В сета от сн...

Защо винаги искаме да се върнем при бившите си

Късате. Това, което едно време е било връзка – доверие, свързаност и комфорт – е изчезнало. Принудени сте да сте тъжни, дори и раздялата...

Буковски за жените - дълбоко, интимно и малко мръсно

Чарлс Буковски вдъхновява безброй хора по света със своята работа. Неговите цитати се носят из мрежата и са споделяни от милиони хора.  То...

Без задръжки: Клои Кардашян в гореща сесия

Сестрата на американската телевизионна звезда Ким Кардашян – Клои, се появи на корицата на немското GQ. Тя взе участие в еротична фотосесия за изд...

20 удивителни черно-бели фотографии, от които не можем да откъснем поглед

Черно-бялата фотография има особено въздействие, не мислите ли? Като например да прави деня ни цветен! От черно-белите снимки на бременни жени, предс...

Дневен хороскоп за събота, 10 декември

Добро утро, прекрасни! Какво ви очаква в събота вижте ТУК. ––––>>>> Към хороскопа  ...