Поезия, еротика и безсмъртие

Съгласи се да ми даде интервю, но поради натоварения ѝ график, се наложи то да се случи по време на работа. Разбрахме се да се срещнем в апартамент на последния етаж на една забутана централна кооперация. На приземния етаж имаше магазин за плод и зеленчук. Бях любезно посъветван да се облека възможно най-удобно и небиещо на очи - по възможност с анцуг. Разбира се, не облякох анцуг. Не можех да си позволя да взимам интервюто на живота си, облечен с анцуг.

Макар да съзнавах, че всъщност анцугът в случая бе потресаващо адекватен и всичко друго би било признак на снобарска претенция.

ОЩЕ ОТ КАТЕГОРИЯТА



КАЖИ ОТ КОЙ ГРАД СИ, ЗА ДА ТИ КАЖА КАКЪВ СИ



КАК ДА СЕ СПРАВЯ С МОЯТА НЕУВЕРЕНОСТ?



НАЙ-ДОБРАТА ВЕРСИЯ НА СЕБЕ СИ



КАК ДА СЕ ОТЪРВЕМ ОТ ЧОРАПЕНОТО ЧУДОВИЩЕ И ДРУГИ ИДЕИ ЗА ПРАНЕТО

Все пак избрах един стар, изтъркан кафяв панталон, тениска и черни кецове. На тениската имаше изобразен череп с мустаци, и надпис: "49% Motherfucker, 51% Son of a Bitch". Бях я избрал съвсем произволно и изобщо не ми хрумна колко гениален от гледна точка на символика беше изборът ми. Слънцето залязваше необичайно бавно, сякаш искаше да стане пряк свидетел на интервюто, макар да съзнаваше, че това няма как да се случи. Така че най-накрая му се наложи да залезе - всемогъщото слънце, владетелят на живота и смъртта, беше безсилно пред крехкото ѝ, но осезаемо като пъпка на носа, величие.

Тя беше най-великият поет, живял някога на тази планета. Аз бях най-големият сексист в литературната критика - просто не можех да прочета и страница от нещо, написано от жена, без да сбърча нос. Бях посветил журналистическата си кариера на това да откривам нови и нови писателки и поетеси и да ги сривам със земята.

Толкова ме беше гнус от женското писане, че дори мисълта за сексуален контакт с пишеща жена ме караше да изпадам в пристъпи на влудяваща ярост и остро чувство, че всеки момент ще повърна. Едновременно. Веднъж дори написах разказ за мъж, който купува чиклити на килограм, затваря се с тях в банята, чете ги, без да отлепя очи от страниците и повръща, след което се отпуска на повърхността на това вонящо мъртво море и заспива.

Снимка: Thinkstock

Разказът спечели конкурс за съвременна белетристика - журито било удивено от безскрупулната и стряскащо буквалистична метафора на синдрома на пресищането от всякакви блага (включително изкуство) на съвременната цивилизация и на размиването на класическите ценности и стандарти. А на мен просто ми се повръщаше от женското писане!

Аз бях най-големият ѝ фен.

На най-великата поетеса.

И ето, че сега - само след няколко крехки мига - щях да взема интервю от нея. Интервюто на живота си. Ако животът представлява една нескончаема поредица от интервюта (а той представлява именно това!), то това интервю за мен беше нещо като поантата в моя житейски роман. Онова едничко изречение на 309-та страница, което съдържа в себе си целия ненужен патос на книгата и обезсмисля по-нататъшното ѝ четене, и което ти завира дебел напукан показалец в лицето и през смях те кара да осъзнаеш, че цялото четене преди това е било единствено загуба на време и безпочвено клане на мозъчни клетки. Моето изречение щеше да съдържа в себе си цялата поезия на човечеството. Моето изречение щеше да бъде поезия. Защото щеше да бъде изречено за нея. Заради нея. Пред и заедно с нея. В нейното име. Щеше да съдържа нейното име!

Но да караме подред. Тя винаги кара подред. Един по един.

Снимка: Thinkstock

Изчаках слънцето да затвори и последното си любопитно око и позвъних на входната врата, долу до магазина за плодове и зеленчуци. Докато чаках, силно ми се доядоха чушки. Печени.Пълнени със сирене. Или пък в бурания с индустриални количества чесън. Мислено влязох в затворения магазин, пробягах покрай чипсовете, замразените мръвки, после покрай напитките (допи ми се бира, но потиснах това желание в името на чушките), сладките изделия, подминах плодовете и ето ме пред бленуваните чушки. Грабнах колкото можах в две шепи и бегом преминах покрай шашардисаната касиерка. Стъклените врати покорно се отвориха и ме пуснаха да запълня празнината помежду им, макар и мимолетно. Откраднах! Макар и само в мислите си - това беше репетиция за предстоящия ми голям грабеж. В името на изкуството. И журналистиката - ако в нея в наши дни беше останало някакво изкуство.

Да крадеш изкуство в името на изкуството е като да ядеш пълнени чушки в името на пълнените чушки - не ти трябва причина, не ти трябва алиби, нито подтик, всичко извършваш машинално, без да мислиш за последствията, защото после всичко отива на едно място. И след това нито изкуството, нито чушките те обвиняват. Само хората. Тези, чиито изкуство си откраднал и тези, чиито чушки си изял. А те - и изкуството и чушките - са ничии. Как може да откраднеш нещо, което е твое през цялото време?



Снимка: Thinkstock

Хората обаче не разбират. Хората постоянно искат да притежават. Има ли по-голяма смешка от това? Този, който не притежава дори себе си, да твърди, че притежава нещо? Ха! Това е перифраза на ...

Още от Живот

Дневен хороскоп за 20 октомври

Петък ще бъде динамичен ден. Добре е Близнаците и Везните да намалят малко темпото.  Близнаци Не се захващайте с няколко неща едновременно и не с...

Данчо Стълбицата с предаване по БГ радио

На 18 октомври (сряда) стартира авторски проект на легендарния радиоводещ Данчо Стълбицата, известен с вещината и дълбоките познания за българската му...

Програма на извънредните прожекции на CineLibri 2017

На крачка сме от финала на третото издание на уникалния кино-литературен фестивал CineLibri. Тази година фестивалът беше по-голям и по-грандиозен от в...

Тези зодии са пристрастени към музиката

Имате ли любима песен? Винаги ли свързвате онова, което се случва в живота ви, с песента, която чувате? За някои хора музиката е всичко. При тях ...

Заплашват модел заради снимки на окосмените й крака

Шведският модел Арвида Бисром разкри как е била заплашвана, след като се е появила за рекламна кампания с окосмени крака. 26-годишната Бисром, мод...

Мисъл на деня за... пътя, по който се движим

„Не можеш да предвидиш какво ще се случи, но можеш да усетиш посоката, в която вървиш. И това е най-близкото, до което можеш да достигнеш. След ...

Разтърсващи сватбени снимки (галерия)

Галерия Най-нетипичните сватбени снимки 20 снимки Да се довериш на фотограф за сватбения си ден не е лесно. Колкото и добре ...

Една изгаряща любовна история в сърцето на Хавана

За авторката Сусана Лопес Рубио е родена през 1978 г. в Мадрид. Тя е сценарист и е работила по телевизионната адаптация на романа „Нишките на съ...

3 неща, които силните и уверени хора правят различно

Увереността може да има много форми – от арогантност до тиха самоувереност. Истинската увереност, за разлика от фалшивата, с която хората се опит...

Помощ! Срамежлива съм!

Започваш ли да трепериш и да те стяга гърлото, когато трябва да изкажеш мнението си пред повечко хора?...