Овладяването на бесовете в мен

Сега ще разкажа нещо лошо.

Ето, пътувам си от Банкя за София. Ранна утрин е, жена ми кара нашия червен като луксозна сапунерка опел, слушаме "Кокаин" на Ерик Клептън и аз нещо бърборя. Аз съм нагъл човек. Карат ме до София, а аз не си мълча кротко и смирено, ами и дрънкам. Дрън, дрън, дрън. Не са ме били достатъчно като дете. Така се казваше преди за такива като мен. Една учителка по руски, милата, каза, когато бях на 17, че деца, като мен, не трябвало да се раждат.

Непречупен човек съм аз. Имам претенции. Смирението

Хм, да. Аз много държа да съм смирен.

Аз си налагам да съм смирен. Но можете ли да схванете разликата? Аз не съм смирен. Аз се опитвам да бъда смирен. Волево си налагам да бъда смирен. Искам осъзнато, с мисъл и разум - да бъда смирен. Смиреността (няма да кажа "смирението", а именно "смиреността") не са ми присъщи. Не са дълбоко внедрени в характера ми.

Не съм бит достатъчно. Не се е превърнало посредством бой и дресировка - смирението в присъща, дълбоко инкрустирана в личността ми черта.

Нормалният човек би трябвало да е така добре бит и дресиран с моркова и тоягата, че да се държи социално приемливо някак от само себе си. Да го прави, без да се замисля.

Социалната, приемлива безлична кротост да е негово естествено,отработеното поведение. Което той поддържа без въобще да се замисля, камо ли да полага усилия.

Казано просто - аз правя съзнателни и волеви усилия да не се държа като побеснял пор в кокошарник. Аз внимавам във всеки миг - да не стана вълк в кошара. Аз съм добър човек само защото правя огромни усилия да бъда такъв.

И рядко имам напълно задоволителни успехи. Тоест - не винаги. Не винаги. Понякога

Понякога бесовете успяват да пробият нежната ципа от добро поведение и смирение, която съзнателно съм си навлякъл - да покрива дивата ми и мрачна същност - та, бесовете пробиват и става ужасно.

И ето. Пътуваме. Аз разказвам на моята мила Ив за това, че Ерик Клептън е направил само някoлко велики песни - с Крийм, с Дерек анд дъ Доминоус и толкова. И поради тая причина ми е странно, че се води за един от най-великите китаристи на всички времена. Някак несправедливо е - само с няколко песни. Лейла, Кросроуд, Кокаин

И после нещо се натъжавам. Струва ми се, че в тая сутрин думите ми звучат нелепо. Увисват неприети във въздуха. Сигурно само така ми се струва. Но все пак е неприятно.

Вместо да говоря за бензиновата резачка, която днес трябва да вземем от ремонт, за торбата с празни буркани от зимнина, която трябва да върнем на леля ѝ (защото ѝ трябвали, пък и трябва да сме точни!), за предстоящата си дневна работа и за това дали сме зле с парите и дали ще се справим - аз дрънкам някакви лековати и безгрижни безсмислици за някакъв стар велик китарист. Пфу! Развейпрах съм аз.

Това чувство на неуместност витае във въздуха. Животът на българина трябва да е мрачен и пълен с грижи. С бензинови резачки, с потрошени коли за ремонт, с течове в апартаменти и тям подобни "важни неща". Животът на човека, на българина, трябва да е тягостен и пълен с безнадеждни грижи - иначе не е сериозно. Нали така?

Аз съм на 44 и вместо да говоря за цените на бензина, аз си бръщолевя като някакво дете олигофрен за Ерик Клептън и за музиката от шестедесетте години на миналия век. За изкуство! Какъв нещастник съм само, нали?

И аз се разгневявам от това гнетаво чувство на вина и срам и неудовлетвореност - и започвам да говоря на Ив за това, че трябва да направим всичко възможно отново Ерик Клептън, Брамс, Ван Гоги неговият съвършен жълт цвят да са над бензиновите резачки, изтритите накладки и протеклите мивки. Да възстановим хубавата и смислена йерархия на ценностите. В която изкуството и духът са над тенджерите и джоланите.

И Иванчето се натъжава и обижда, защото решава, че аз отправям обвинение срещу нея. И ми се скарва малко. А аз се опитвам да ѝ обясня, че това не е никакво обвинение към нея, а е чисто и просто едно напомняне - не за нея, а за нас двамата. Да не затъваме в наркотичното, изсмукващо силите и смисъла блато на битовите неща. На материалното. Материално-битовото тресавище. То е най-силният наркотик на съвремието. То измества изкуството, Просветлението, смисъла. Остават битовите подробности. Вече нямат значение разговорите. Имат значение айфоните, по които се водят разговорите. Битовото тресавище. Материалното блато. Аз държа да се пазим от него.

Така казвам на моята Ив. И се разбираме. Но във въздуха цари напрежение и горчивина.

И аз излизам от колата, обръщам се, целувам я.

И тръгвам да пресичам. И някакво такси, голямо и някак нагло (само в моята глава, естествено) засилено и разбързано по нахален и див начин - едва спира пред пешеходната пътека. Изскърцва. Аз потрепервам от някаква особена смес между страх, гняв и недоволство. Лоши чувства.

Казвам си: "Е! Сега тоя идиот иска да ме сгази ли?"

"Не вижда ли, че съм на пешеходна пътека? Не вижда ли, че пресичам? - от километър се виждам!"

И се обръщам да погледна шофьора на таксито. И за мое най-голямо учудване, тоя тип нещо вика от колата си. Коментира. Вика ми. Гълчи ме. Грубо и неразбираемо ломоти срещу мен.

Долавям някои от думите. Като че ли обсъжда това, че съм пресякъл бавно.

Но аз не пресякох бавно. Просто не притичах. Както той, може би, би искал.

Той, помислям си в миг, би искал да вижда пешеходци, които треперят пред неговата жълта вогонска кола и тичат, обхванати от изконен ужас.

Но аз не притичах. Просто бързичко преминах. Не тичах. И той презрително и грубо ми подвикваше.

И ето - тук идва това, с което започнах. Бесовете, които излизат и режат глави с бесовските си сатъри.

Аз съм висок към 175 см., нисък мъж на средна възраст, но тренирам упорито и съм доста здрав в мускулите. Пълен съм с мускулна сила и клокочещ гняв. За него ще стане въпрос именно сега.

Аз се извърнах към шофьора и креснах: "Какво искаш бе, педерас?"

И сега

Аз съм защитник на всички хора с различна сексуална ориентация. Въобще - на всички обиждани и унижавани хора.

Но сега крещях "педерас" (жаргонно, без "т" накрая!) като най-обикновен побеснял кръчмарски побойник!

Нещо ми ставаше. Бяс. Убийствена злоба.

Тоя човек, не стига, че по нагъл и злостен начин - безцеремонно ме беше застрашил с жълтата си кола, но ми правеше и груби, обидни забележки.

Ала сега аз ставах насилника. Сега аз заемах активната позиция.

Шофьорът нещо изломоти - грубо и ядосано. Стори ми се, че се оправдаваше. Май се оказваше, че просто е коментирал, че пешеходната пътека не се вижда. И затова е изскърцал така със спирачките. Но после каза и друго:

"Абе, като гледам - ти си педерас! Приличаш, приличаш!"

И започна да прави обидни жестове - през стъклото - към мен.

Аз веднага си дадох сметка, че няма начин да не му приличам на такъв. С бяла риза, черно елече, хубав сив панталон с тесни долу крачоли. Със скъпи обувки и кръгли черни очила. Аз приличах на клоун. На на на, по дяволите, на добре облечен човек.

Което за средния, обикновен мъж, за обикновения българин, за нормалния български мъж с къси до коленете панталонки, цигари в джобчето на ризата, който се къпе веднъж на три дни - е недопустимо. Педерастко е.

И шофьорът ми крещеше. "Ти - ти, ти. Ти си."

И треперех. Бесовете ме завъртяха в чудовищна центрофуга. Зави ми се свят. Прилоша ми. Гневът ми избухна в сърцето и главата, в стомаха и малкия таз. Целият бях гняв и треперещи атоми. Щях да убия това момче. Тоя шофьор.

В миг ми стана смешно - на фона на целия червен облак ярост - казах си: "Не само, че много от приятелите ми са педерасти, тоест - хомосексуални и аз ги обичам и защитавам (ако има от какво), но и самата етимология на думата смешно е

та "педераст" идва от "педо" - дете и Ерос - богът на любовта. Просто гръцките философи са възхвалявали еротичните връзки между момчета и зрели мъже. Та нали самият Алън Гинзбърг е бил председател на такова дружество - Северноамериканската Асоциация за Любовта Мъж-Момче! И аз съм се възхищавал от тая негова хуманна, беззлобна освободеност Хипи свят на всеобща любов!

А сега... какво ми ставаше?

Аз бях почервенял и ръмжах. Крещях "педерас" и дишах тежко.

Та аз - по принцип - съм благ, толерантен, всеприемащ, поетичен човек

А сега ръмжах. И дясната ми ръка посегна към джоба на чантата. Там нося нож. Чак ме плаши това, че нося именно такъв нож. Дълъг и тънък. Не става за нищо друго, освен за мушкане. Испанска муела. Посегнах и го напипах.

И хукнах към колата.

Казвах си: "Ще пречукам тоя нагъл идиот... тоя дебел, грозен и самодоволен човек, който е готов ей така - на майтап, да сгази човек на пешеходната пътека. Който - въоръжен с наглата власт на жълтата си кола - нищожна и глупава власт - иска да тъпче хората."

Сега и аз исках да тъпча. Бях побеснял. Извиках му: "Ей сега ще дойда и ще ти смачкам главата!"

И стисках тънкия испански нож.

Но той все пак запали колата (беше спрял след пешеходната пътека) и изчезна. Сред пибипкания и псувни от другите шофьори.

И аз останах с отпуснати ръце.

Сега няма да мога да анализирам какво се беше случило. Но то беше пробив. Беше страшен, отрезвавящ, ужасен пробив. На бесовете. В мен.

Много се уплаших. Много.

Аз, кроткият и смиреният, бях на крачка от това - да извадя нож и да сея болка и унищожение. Заради някаква безумна дреболия. А дреболия ли беше?

Никога няма да приема малоумно обяснение, българско, жалко и тъпо, от сорта на: "Ето до това ни докараха политиците, държавата, системата, тежкият живот."

Не. Това са глупости.

Овладяването на бесовете в мен си е лично моя работа!

Знам, че при много много много хора, всеки ден, се случват подобни неща.

И предупреждавам: "Нека анализираме! Нека мислим! Нека бъдем внимателни!"

Аз тепърва ще анализирам тази моя моментна лудост.

И повтарям - овладяването на бесовете си е лично наша, дълбока, интимна работа.

Иначе започват касапниците.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfocompany.bg.

Още от Живот

Не делим домакинската работа – застрашени сме от раздяла

Случва ли се съпругът/съпругата ни да седи пред телевизора, докато нас ни чака един куп домакинска работа? Ако това е често срещана картинка вкъщи...

Да вечеряш в самолет-ресторант

Храненето в самолета едва ли е най-запомнящата се част от полета по принцип. От друга страна обаче, вечерята в този самолет едва ли бихме могли да...

Как да спечелите баща ѝ?

За да спечелите сърцето и ръката ѝ трябва да спечелите и родителите ѝ. Може би се ужасявате от идеята за среща с нейния баща, но се оказва, че нег...

Мисъл на деня от Елизабет Гилбърт

„Да желаеш друг човек е може би най-рискованият от всички стремежи. В мига, в който пожелаеш някого – наистина го пожелаеш, – сякаш си взел хирургичес...

Фонтанът в Женевското езеро – емблемата на Швейцария (галерия)

Фонтанът в Женевското езеро е една от най-ярките емблеми на Швейцария. С впечатляващите си 140 метра височина фонтанът привлича стотици хиляди туристи...

Хороскопът ви за 21 февруари

Астрологията е наука, която изучава взаимодействието между Слънцето, Луната и останалите планети и отражението им върху живота, хората и причините...

Роузи Хънтингтън-Уайтли с колекция дрехи

В последно време фокусът върху Роузи Хънтингтън-Уайтли пада основно заради бременността ѝ с първото им дете с Джейсън Стейтъм. Бъдещата майка разк...

София Борисова представи колекцията „Emotion“

Българската дизайнерка София Борисова представи своята последна Haute couture колекция – „Emotion“ – 2018. По време на нея моделите дефилираха в р...

Как се поздравяват хората по света?

Навсякъде хората се поздравяват. Но не навсякъде по един и същи начин. Ако в България е прието да вдигнем ръка и да сложим приветлива усмивка на лицет...

6 сигурни начина домът ти да заблести от чистота

Ето фаворитите ни в категория „Скърцаща чистота за рекордно кратко време“.Хороскоп на домакинята1. Използвай картонена фуния, за да обереш...