Всички си тръгват

Стоя си тук и чакам нещо да се случи. Нещо! Просто нещо, което да ме накара да се усмихна отново. Нещо, което да изтрие празния безизразен или понякога отчаян поглед на лицето ми. Нещо, което да накара така дълбоко заспалото зрънце на надеждата в душата ми да пусне нежен филиз.

Стоя си тук без дори да мога ясно да формулирам нито това защо съм тук, нито какво е това, което искам да дойде и да ме събуди от тази летаргия, от това празно време, от този вакуум, в който се размиват всички изначални представи и се чудиш дали въобще живееш или това е просто някакво състояние, за което сигурно има друг термин.

ОЩЕ ОТ КАТЕГОРИЯТА



ОРЛИН ПАВЛОВ ГОВОРИ ОТКРИТО ПРЕД EDNA.BG



ОСТРОВНИ ДЪРЖАВИ, В КОИТО ДА СЕ ВЛЮБИШ ЧАСТ 1



ЗА ДА ИЗГЛЕЖДАТЕ ДОБРЕ НА СНИМКА



ЕДИН ТАЙНСТВЕН АПАРТАМЕНТ В ПАРИЖ

Стоя си тук и търся смисъл. Или по-честно казано чакам смисълът да дойде и да ме зашлеви през лицето. Ама силно да ме зашлеви! Направо да разбие на парчета целия ми скалъпен от примирение и самосъжаление свят.Жалък свят, но май доста комфортен.

Нали съм си свикнала с него все пак. Но как стана?

Как се получи така, че свикнах с него? Как се случи да припознавам естественото си състояние в образа на безмълвната апатия и тъгата? Кога забравих колко непростимо нечовешко важно е да чуеш любимата си песен и да потанцуваш, преди да заспиш? ...