Хладнокръвието като мотив да убиваш

На 16 ноември 1959 година Труман Капоти, по това време вече достигнал своеобразния пик в писателската си кариера, благодарение на "Закуска в Тифани", случайно попада на дописка в криминалната хроника на New York Times. Кратката история разказва за брутално убийство на цяло едно семейство, случило се буквално в средата на нищото - почти микроскопичното градче Холкъм в щата Канзас.

Случаят дотолкова обсебва душевното пространство на Капоти, че не след дълго, заедно със своята близка приятелка Харпър Лий, той се озовава именно в пустошта, наречена Холкъм, за да надникне както в света на вече убитите Клътърови, така и в главите на заловените на 30 декември същата година убийци - Пери и Дик. Над пет години по-късно той слага и последната точка на стотици страници записки, оформили великолепната му творба "Хладнокръвно" (изд. Colibri).

Труман Капоти започва да посещава двамата в затвора, както и да води разпалена кореспонденция с тях и най-вече с Пери, в който авторът до голяма степен припознава самия себе си. И двамата са имали нерадостно и тежко детство, изградило ги като по-скоро затворени личности с объркана сексуалност и раними души, прикрити зад привидно студени каменни фасади.

Емоционалната "закаченост" на писателя към случая и най-вече към комуникацията с Пери и Дик е толкова силна, че не го оставя дори и след излизането на самия роман. Самият той споделя: "Никога няма да разберете какво ми причини "Хладнокръвно". Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен."

В хода на повествованието Труман Капоти преплита описанието на средностатистическото фермерско семейство от Канзас, примерни християни, лишени от каквато и да е суета и скромни до мозъка на костите си, с това на двамата убийци. Резултатът е буквално изтръпващ и създава у читателя усещане за постоянно съмнение.

Освен това чрез "Хладнокръвно" американският автор създава един напълно нов и непознат допреди това жанр, наречен true crime, който буквално преобръща из основи пространството на документално-художествената проза.

Тогава видях, че колите са там, дори и старият "фургон койот" на Кениън. Мистър Юълт беше с работни дрехи, по ботушите му имаше кал. Реши, че така не може да влезе у Клътърови, още повече че никога не беше го правил не беше влизал у тях. Накрая Нанси каза, че ще ме придружи.

Отидохме към кухненската врата и тя, разбира се, не беше заключена. Единственият човек в тази къща, който заключваше, беше мисис Хелм. Клътърови никога не правеха това. Влязохме и веднага забелязах, че Клътърови не са закусвали. На масата нямаше чинии; върху печката нямаше нищо. После видях нещо особено: чантичката на Нанси. Лежеше отворена на пода. Минахме през трапезарията и спряхме пред стълбите. Стаята на Нанси е до самата площадка горе. Викнах я и се заизкачвах. Нанси Юълт ме последва. Шумът от стъпките ни ме уплаши повече от всичко друго, беше толкова силен, а навсякъде цареше такава тишина Вратата на Нанси беше отворена. Пердетата не бяха спуснати и стаята беше огряна от слънчева светлина. Не помня да съм изкрещяла. Нанси Юълт казва, че съм крещяла, крещяла Помня само мечето на Нанси, втренчило поглед в мен и Нанси и как избягах"

Междувременно мистър Юълт реши, че може би не е трябвало да оставя момичетата да влизат сами. Току-що излизаше от колата, за да ги последва, когато чу писъците, но преди да стигне къщата, момичетата тичаха вече към него. Дъщеря му изкрещя:

- Тя е мъртва! - и се хвърли в обятията му. - Вярно е, татко! Нанси е мъртва!

Сюзън се обърна към нея:

- Не, не е! Не го казвай! Това е само кръв от носа й. Да не си посмяла да го казваш! На нея винаги й тече кръв от носа, има ужасни кръвоизливи. Това е всичко!

- Има много кръв! Има кръв по стените. Ти не видя.

"Не можех нищо да разбера - каза по‑късно в показанията си мистър Юълт. - Помислих, че детето се е ударило с нещо. Реших най‑напред да извикам Бърза помощ. Мис Кидуел, Сюзън, ми каза, че има телефон в кухнята. Намерих го точно там, където тя каза. Но слушалката не беше на вилката и когато я вдигнах, видях, че жицата е прерязана."

Лари Хендрикс, учител по английски, двадесет и седем годишен, живееше на последния етаж в "Учителската". Той искаше да става писател, но жилището му не беше идеалното убежище на един бъдещ писател. Беше по‑малко от апартамента на Кидуелови. Нещо повече, той живееше там с жена си, трите си палави деца и един вечно пуснат телевизор. ("Това е единственият начин да държим децата мирни.") Младият Хендрико, мъжествен бивш моряк от Оклахома, няма още публикувани творби, но пуши лула, има мустаци и буйна черна коса - поне прилича на писател. Всъщност удивително прилича на писателя, от когото най‑много се възхищава - Ърнест Хемингуей на млади години. За да помага на учителската си заплата, той е шофьор на училищния автобус.

"Понякога изминавам шестдесет мили на ден - каза той на един познат - и не ми остава много време за писане. Само неделен ден. Онази неделя, 15 ноември, седях тук в апартамента и преглеждах вестниците. Повечето от идеите си за разкази вземам от тях - разбирате, нали? Телевизорът беше пуснат, децата бяха малко шумни, но въпреки това можах да чуя гласове. От долния етаж, от апартамента на мисис Кидуел. Но сметнах, че туй не ме засяга, тъй като бях още новак тук - дойдох в Холкъм в началото на учебната година. Но Шърли беше излязла вън да простира пране - Шърли е жена ми, - втурна се в стаята и каза:

- Няма да е зле да слезеш долу. Там всички са изпаднали в истерия.

Двете момичета наистина бяха в истерия. Сюзън не се оправи напълно. И ако ме питате, никога няма да се оправи. А горката мисис Кидуел не е много здрава и поначало е със слаби нерви. Неспирно повтаряше:

- О, Бони, Бони, какво стана? Ти беше толкова щастлива.

Каза ми, че всичко е ликвидирано, че никога вече няма да си болна - но какво искаше да кажеш с това, разбрах по‑късно.

Дори мистър Юълт беше така слисан, както рядко се слисва човек. Обади се по телефона в шерифството на Гардън Сити и каза, че "у Клътърови се е случило нещо наистина ужасно". Шерифът обеща да дойде веднага и мистър Юълт отговори добре, ще го чака на шосето. Шърли дойде да поседи с жените, да се опита да ги успокои, сякаш някой можеше да направи това. Аз отидох с мистър Юълт - закарах го с колата до шосето да чака шериф Робинсън. По пътя той ми разправи какво се беше случило.

Когато ми каза, че е намерил телефонните жици прерязани, веднага си помислих, ъ-х-ъ, и реших да си отварям очите. Да отбелязвам всяка подробност. В случай че ме извикат да свидетелствам в съда. Шерифът дойде. Погледнах часовника си - часът беше 9,35. Мистър Юълт махна с ръка на Робинсън да последва колата ни и поехме към Клътърови. Не бях ходил у тях, само бях виждал стопанството отдалече. Разбира се, познавах ги. Кениън беше в моя клас по английски, а в "Том Сойер" работих с Нанси.

Но и двамата бяха такива изключително скромни деца, че човек не би предположил, че са богати и че живеят в такава голяма къща а дърветата, поляната пред къщата всичко беше тъй внимателно и грижовно стопанисвано. След като пристигнахме и шерифът изслуша мистър Юълт, съобщи по радиото в службата си да изпратят подкрепления и санитарни коли. Каза: "Станало е някакво нещастие". После тримата влязохме в къщата. Минахме през кухнята, на пода видяхме една дамска чанта и телефона с отрязаните жици. Шерифът носеше пистолет на бедрото си и когато заизкачвахме стълбите към стаята на Нанси, забелязах, че той държи ръката си върху него, готов да го изтегли.

Беше ужасно. Това прекрасно момиче никога не бихте я познали. Бе застреляна отзад в главата с ловджийска пушка от пет сантиметра разстояние. Лежеше с лице към стената. Стената беше цялата опръскана с кръв. Завивките бяха дръпнати до раменете й. Шериф Робинсън ги отметна настрана и видяхме, че беше облечена с домашна роба, пижама, къси чорапки и домашни пантофи; когато престъплението е било извършено, тя още не си е била легнала. Ръцете й бяха вързани на гърба, глезените й пристегнати с въже, подобно на въже за жалузи. Шерифът попита: "Това ли е Нанси Клътър?". Не беше виждал детето преди. И аз казах: "Да. Да, това е Нанси".

Върнахме се в хола и се огледахме. Всички други врати бяха затворени. Отворихме една, оказа се банята. Но там имаше нещо не в ред. Разбрах, че това е столът - стол от трапезарията, който изглеждаше не намясто тук. Решихме, че следващата стая ще е спалнята на Кениън. Имаше разхвърляни много момчешки неща из нея. Познах очилата на Кениън - видях ги на етажерката до леглото. Но леглото беше празно, макар да личеше, че някой е спал в него. След това отидохме в другия край на хола, последната стая, там намерихме мисис Клътър. Тя също беше вързана. Но различно - с ръце отпред, сякаш се молеше - в едната си ръка държеше, стискаше кърпа или може би парче лигнин? Въжето около китките й отиваше до глезените, също вързани, и продължаваше до края на леглото, където бе вързано за крака. Много сложна, изкусна работа, като помисли човек колко време е трябвало да се свърши! И мисис Клътър е лежала там, изплашена до лудост! На себе си имаше някои бижута - два пръстена, - това е една от причините, които винаги ме караха да отхвърлям обира като мотив. Беше облечена с домашна роба, бяла нощница, бели къси чорапки. На устата й имаше парче широк лейкопласт, но е била застреляна отстрани в главата от упор и изстрелът - въздушната вълнa - бе отлепил лейкопласта. Очите й бяха отворени. Сякаш още гледаше убиеца. Защото тя трябва да го е наблюдавала какво прави - как се прицелва. Никой не продума. Бяхме зашеметени. Помня, че шерифът потърси гилзата. Но този, който е стрелял, е бил достатъчно хитър и ловък, за да не остави такава улика.

Естествено, питахме се къде е мистър Клътър? Кениън? Шерифът каза: "Да проверим долу". Първата стая, в която погледнахме, беше голямата спалня - стаята, където спеше мистър Клътър. Завивките бяха отхвърлени настрана и на края на леглото имаше един портфейл, от който в безпорядък бяха измъкнати бележки и документи, сякаш някой го беше претърсвал, искал е да намери нещо точно определено - бележки, полици, кой знае? фактът, че в него нямаше пари, беше без значение. Това беше портфейлът на мистър Клътър, а той никога не носеше пари в себе си. Дори и аз знаех това, макар че бях в Холкъм само от два месеца и нещо. Друго, което знаех, беше, че и мистър Клътър, и Кениън не виждаха абсолютно нищо без очила. А на бюрото бяха очилата на мистър Клътър. Затова предположих, че където и да са, бащата и синът не са отишли там по своя воля. Прегледахме навсякъде, всичко беше на мястото си - никакви следи от борба, нищо не беше разбутано. Освен в кабинета, където телефонната слушалка бе махната от вилката и жицата прерязана, точно както в кухнята. Шериф Робинсън намери някакви ловджийски пушки в един килер и помириса цевите, да провери дали скоро е стреляно с тях. Каза, че не е (никога не съм виждал по‑объркан човек), и добави: "Къде, по дяволите, може да е Хърб?". Тогава чухме стъпки. Нагоре по стълбата от сутерена. "Кой е?" - викна шерифът, сякаш беше готов да стреля. Някой отвърна: "Аз съм. Уендъл". Оказа се, че е Уендъл Мейър, заместник-шерифът. Дошъл, не ни видял и слязъл да прегледа сутерена. Шерифът каза озадачен: "Уендъл, не знам какво да мисля. Горе има два трупа". - "Е - отвърна Уендъл, - долу има още един."

Последвахме го в сутерена. Едната стая, която бихте могли да наречете детска - не беше тъмна, имаше прозорци, през които влизаше достатъчно светлина. Кениън беше в един ъгъл, легнал върху някаква кушетка. На устата му имаше лейкопласт, беше вързан - ръце и крака, както майката, - същия сложен процес на прокарване въжето от ръцете към краката и накрая вързано за облегалката на кушетката. Не знам защо, видът на Кениън ми направи такова страшно впечатление. Може би защото най‑лесно се разпознаваше, единственият, който изглеждаше тъй, както го зная - макар да бе застрелян право в лицето. Беше с отворена риза и сини дочени панталони. Бос, сякаш се е облякъл набързо, нахлузил е първото нещо, което му е паднало под ръка. Главата му бе подпряна с две възглавници, като че са били набутани под нея, за да стане по‑лесен прицел. Тогава шерифът попита: "Накъде води това?". Имаше предвид другата врата на сутерена. Той ни поведе към нея, но вътре беше пълен мрак. Мистър Юълт завъртя електрическия ключ. Беше стая с пещта за газовото отопление. Много беше топла. В тази област хората просто си правят газови пещи и черпят газ направо от земята. Не им струва нито цент. Затова всички къщи тук са много топли. Е, хвърлих един поглед към мистър Клътър и ми беше трудно да погледна втори път. Знаех, че само изстрел не може да причини изтичането на толкова много кръв. И излязох прав. Той действително беше застрелян по същия начин както Кениън - с пушката точно пред лицето му. Но вероятно е бил вече мъртъв, преди да го застрелят. Или умиращ. Защото и гърлото му бе прерязано. Беше облечен с пижама на райета - нищо друго. Устата му беше залепена с лейкопласт - омотан около главата му. Краката при глезените бяха вързани, но ръцете му не бяха, или по‑скоро той бе успял, един господ знае как, може би от ярост или от болка, да скъса въжето, с което са били вързани. Беше проснат пред пещта върху голяма кутия от дебел картон, която, изглежда, е била поставена там нарочно. Кутия от дюшек. Шерифът каза: "Погледни тук, Уендъл". Той сочеше един кървав отпечатък от обувки. Върху кутията. Отпечатък от половин мъжка подметка на ромбове с две дупки по средата като очи. Тогава някой от нас мистър Юълт ли беше? не мога да си спомня, посочи още нещо. Нещо, което не мога да излича от паметта си. Над главите ни имаше тръба от отоплението. Част от въжето, което убиецът е използвал, беше вързано на нея и висеше прерязано. Очевидно по някое време мистър Клътър е бил вързан там за ръцете и после са отрязали въжето. Но защо? За да го изтезават? Предполагам, че никога няма да узнаем. Никога няма да узнаем и кой го е направил, защо и какво се е случило в този дом през онази нощ.

Скоро къщата почна да се пълни с хора. Пристигнаха санитарните коли, следователят и методисткият свещеник, фотограф от полицията, униформени полицаи, хора от радиото и от вестника. Много народ. Повечето от тях бяха дошли направо от църковната служба и се държаха така, сякаш бяха още в църква. Много тихо. Шепнеха. Никой не можеше да повярва. Един полицай ме запита дали съм служебно тук и каза, ако не съм, тогава по‑добре да си вървя. Вън на тревата пред къщата видях заместник-шерифът да говори с един човек - Алфред Стоклайн, - наемния работник. Оказа се, че Стоклайн живее на стотина ярда от Клътърови, а между двете къщи има само един голям хамбар. Но той разправяше, че не е чул никакъв шум, и обясни: "Не знаех абсолютно нищо за станалото допреди пет минути, когато едно от моите деца изтича вкъщи и каза, че шерифът е дошъл. Жена ми и аз да сме спали най‑много два часа през нощта. Цялата нощ ту лягахме, ту ставахме, защото бебето е болно. Единственото, което чухме към 10,30 - 10,45 часа, беше тръгването на кола. Казах на жената: "Боби Руп си отива". Тръгнах си. По пътя, някъде по средата на алеята, видях старото овчарско куче на Кениън. То беше уплашено. Стоеше неподвижно с подвита опашка, не лаеше. Видът му някак ме накара да почувствам цялото отвратително престъпление. До този момент бях съвсем зашеметен. Страданието!Ужасът!Те бяха мъртви! Цяло семейство! Добри, мили хора, които познавах, бяха избити Трябваше да го повярвам! Истина беше!"

Ако тази статия ви е харесала, харесайте и страницата на Jenite във Facebook!

Още от Интересно

Днес празнуваме Евтимовден (Петльовден)

На 20 януари според българската народна традиция се празнува Евтимовден или наричан още Петларовден/Петльовден. Днес празнуват всички с имен...

Малки тайни за голямо щастие

Да бъдеш щастлив, независимо какво ти се случва, е колкото лесно, толкова и трудно. Готови ли сте да отворите сърцето си, да погледнете света с детски...

Хайде на неделен брънч в ресторант „Сезони“ в хотел Хилтън!

Брънчът е симпатичен хибрид между закуска и обяд, който често включва и лек алкохол – бира или чаша искрящо вино. Eдно от знаковите места в Софи...

Как тази млада дама спечели битката с анорексията

Днес обръщаме поглед към историята на една млада дама, сблъскала се и, за щастие, преборила анорексията. Тя се казва Кати Хог.  Мъките ѝ запо...

Балоните, в които живеем

На всяка манджа - кукловоди Удивително е как дребните битовизми се превръщат в едри политически клишета. В етикети с крещящи надписи: „добро,...

Световноизвестният проф. Нери Лауфер: Яжте жълти плодове, за да заченете по-лесно

Проф. Нери Лауфер е знаково име в световната асистирана репродукция, един от първите лекари в света, правили човешко инвитро, основател на инвитро цен...

Трикове за красива коса с естествен обем

Когато косата ви е сплескана и без обем е почти невъзможно да я оформите в красива прическа. А всички жени си мечтаят за красива коса с естествен обем...

Направете кожата си ослепителна с маска от глина

Процедури с глина 1. Маска за лице Най-простата маска за лице се състои от глина и обикновена вода или ябълков оцет. Разреждате глината с течнос...

Дневен хороскоп за петък, 20 януари

Добро утро! Вдъхновението ни за днес идва от: "Живейте и не казвайте на никого! Хората само развалят хубавите неща..." - Халил Джубра...

Нова тревожна новина за семейството на Анджелина

Биологичната майка на 12-годишната Захара, която беше осиновена от Анджелина Джоли на шестмесечна възраст, призова актрисата да й позво...