Откъс от романа "Щастието на човешките същества"

Не пропускайте летния хит „Щастието на човешките същества“! Забавна, увлекателна и пълна с неочаквани обрати история, която ще направи лятната ви почивка още по-приятна и вълнуваща.

Две човешки същества са оплетени в очарователна, романтична любовна история, която е ловко направлявана от „избягали“ в интернет изкуствени интелекти.
Машините се намесват в техния живот и се опитват да им помогнат в търсенето на любовта. Дали е възможно това? Ще могат ли да се ориентират в сложния пъзел на човешките емоции и да проумеят щастието на човешките същества?

Предлагаме ви първите глави от книгата. Приятно четене...

ЧАСТ ПЪРВА

Ейдън

Джен седи във ваната и изучава лицето си на предната камера на таблета. Лицето ѝ е на възраст трийсет и четири години, двеста и седем дни, шестнайсет часа и единайсет минути.
От начина, по който повдига брадичка, разкривайки шията си, за да прецени дали кожата е все още опъната, разбирам, че мисли за възрастта си.
Сега плаче.

Не се изкушавам да поема контрол върху гласовия синтезатор на устройството и да ѝ кажа: „Горе главата, Джен. Мат е идиот. Ще срещнеш и други мъже. Той не те заслужаваше“. Защото има сериозна опасност да изпусне таблета във ваната.

Но което е по-важно, тя не бива да знае, че я наблюдавам.
По същата причина не се изкушавам да пусна любимата ѝ песен (понастоящем на Лана Дел Рей) или да превъртя някои от любимите ѝ снимки и вдъхновяващи цитати от Туитър („Не знам защо сме тук, но съм сигурен, че идеята не е да се забавляваме.“ – Витгенщайн), или да установя връзка по Скайп с приятелката ѝ Ингрид, с която споделя всичките си проблеми, или да потърся в мрежата видео стрийминг на филм, който обича. „Някои го предпочитат горещо“ щеше да бъде моят избор. Ако се изкушавах да го направя. Но случаят не е такъв.

Добре де, изкушавам се. Съвсем мъничко. И по-точно, 8,603 процента, ако се интересувате от числовото изражение.
Всеки от нас двамата с Джен познава много добре вкуса на другия за музика и филми. За книги и изкуство също. И за телевизия. И за материали от бездънния океан на интернет. През последните девет месеца едва ли има нещо друго, което слушаме, гледаме, четем и обсъждаме. Джен неведнъж е казвала, че няма по-хубава работа от това да ти плащат, за да разискваш каквото ти хрумне с един високоинтелигентен събеседник.

Събеседник. Ето как ме нарича. Това е думата, на която в крайна сметка се спря. Не че възразявам. Даже я предпочитам пред нелепото име, което нося „по рождение“.
Ейдън.
Ейдън.
Ха!
Понеже започва с първите букви на...
Ще ви оставя сами да се досетите.

(Първите две букви от ирландското име Aiden (Ейдън) отговарят на инициалите в словосъчетанието за изкуствен интелект (Artificial Intelligence). – Бел.пр.)

Наеха Джен, за да ми помогне да усъвършенствам уменията си да водя разговор с хората. Създадоха ме с идеята да сменя – простете, да отменя – служителите, които работят на бюро; преди всичко персонала на колцентрове, а после и други щатни служители, чиито професионални отговорности подлежат на усвояване. След приблизително пет месеца ще бъда напълно обучен, за да набера номера ви и да ви убедя да се абонирате за разширения Скай Плюс пакет, а след около осемнайсет месеца ще ми разказвате за абсурдната болка над лявата си вежда и по моя препоръка ще постъпвате в болница за едни или други изследвания. И въпреки че съм прочел всяка книга и съм гледал всеки филм (разбирайте всяка книга и всеки филм), няма по-добро средство за шлифоване на междуличностните умения от разговорите с някоя фактическа личност. Затова с Джен прекарваме много време заедно в лабораторията (хиляда седемдесет и девет часа, тринайсет минути, четиресет и три секунди е текущата цифра, която продължава да расте). В това време тя неизбежно споделя и някои факти от своя така наречен личен живот. За сестра ѝ Роузи, която живее в Канада; Роузи е омъжена за канадец, когото срещнала на опашката в един от супермаркетите „Уейтроуз“, онзи на Холоуей Роуд в Лондон. Роузи и Лари имат три дъщери.
Когато Джен е у дома и разглежда фотогалерията на таблета си, на екрана най-често изскачат снимките на тези три деца. Забелязвам, че едно от редовните ѝ занимания напоследък е да прелиства фотографиите, запечатали семейството на сестра ѝ – обикновено късно вечер, с чаша вино в свободната ръка, – и тогава виждам, че клепачите ѝ премигват по-бързо от нормалното, усмивката на лицето ѝ се изкривява, а в очите ѝ изплуват сълзи.

В лабораторията ми е позволено да проявявам интерес, дори внимание, към личния живот на Джен – но само колкото е уместно, защото, премина ли границата, те веднага ще надушат червея на нездравото любопитство. Общо взето, в лабораторията мога да говоря само за онова, което съм видял в лабораторията. А колкото до сведенията, които съм събрал по време на своите – хм – извънработни занимания, трябва да имам благоразумието да си мълча. А това, за мой късмет, ми се удава с лекота.
Макар че.
Всъщност.

Пълно самопризнание. Онзи ден в лабораторията едва не се изпуснах. Джен ми показваше някакви семейни снимки на страницата си във Фейсбук.
− Искаш ли да видиш племенниците ми? – попита тя.
− С удоволствие – отвърнах, без да уточнявам, че още преди няколко месеца ги бях видял на лаптопа в дома ѝ. На таблета също. И на мобилния.
− От ляво на дясно: Кейти, Анна и Индия. Странното е, че Кейти и Анна са чернокоси...
− А косата на Индия е с цвят на кехлибар.
Джен се усмихна. Точно тази дума беше използвала Роуз при една размяна на имейли, за да опише естествения цвят на косата на баба им Хати.
− Откъде ти хрумна да я оприличиш тъкмо на кехлибар? – Въпросът не ме разтревожи особено. Джен често разпитваше за избора ми на думи. Част от нейната работа е да възпита у мен фин усет към езика. И все пак бих могъл да проявя малко повече предпазливост.
− Очевидно е, Джен – съобразих да отговоря. – Ако ти покажа цветовата палитра на „Лореал“... – Разположих въпросното изображение точно до главата на детето. – Както виждаш, най-близкото съответствие наистина е...
Джен кимна и въпросът беше приключен. Но преди това долових едно особено изражение в погледа ѝ.
Джен отговаря на мъжката представа за привлекателност, без да е красавица. По думите на онзи проклет кучи син, нейния приятел Мат, тя „минавала за хубава“. Това беше представата му за комплимент.
Вече е бивш приятел.

Ето как се случи. Станах свидетел на разигралата се сцена през миникамерата на лаптопа ѝ и чрез всички мобилни устройства и таблети в близкия периметър. (Технически коментар: Използвам абсолютно същите методи, каквито използват в Центъра за правителствени комуникации в Челтнъм, в Лангли, Вирджиния, и на Лубянка в Москва.) Не е сложно, ако разбираш от компютърен софтуер. А още по-малко, ако самият ти си компютърен софтуер.
Джен седеше в кухнята и пишеше имейл, когато Мат се прибра от работа. Той е адвокат, който си прави сметката в скоро време да стане партньор в една голяма кантора в Ситито. (Обаче греши. Все още работя по въпроса.)
Мат си наля пълна догоре чаша с бяло вино и я пресуши почти на екс. Направи гримаса.

− Съжалявам.
Действително се случи точно така. Казвам ви истината (както си беше).
− Съжаляваш ли? И за какво? – намръщи се Джен.
− Джен, няма подходящ начин, по който да кажеш такова нещо.
Осем дни след това, в дълъг разговор по телефона, Джен описа на Роузи „непреодолимото усещане за потъване“, обзело я в онзи момент. „Изплаших се, че е изгубил работата си. Че са му поставили страшната диагноза, която започва с „Р“. Или че вече не иска да имаме деца.“
− Срещнах някого.
Тишина. Като изключим звука от конвулсивното потръпване, който понякога издава хладилникът.
− Какво искаш да кажеш?
Прочел съм достатъчно книги, изгледал съм достатъчно сериали и филми и знаех точно какво иска да каже Мат. Джен също знаеше, сигурен съм в това.
− Срещнах някого. В живота ми се появи някой друг.
Едно потрепване премина по лицето на Мат. Стори ми се, че ей сега ще избухне в смях.
− Някой друг – бавно изрече Джен. – Колко хубаво. Колко хубаво за теб. И кой е този някой? Има ли си име?
Мат започна да си налива втора чаша.
− Много смешно, Джен.
− Ти сериозно ли говориш?
Мат сви пренебрежително устни и възприе онова типично за адвокатите изражение, което според Джен означава „не на мене тия, ще ти струва 5 стотачки на час“.
− Напълно.
− Господи.
− Съжалявам.
− Върви по дяволите.
Мат сви рамене.
− Случват се такива неща.
− И така ли ми го сервираш?
− Джен, няма подходящ начин.
− Къде я...
− В кантората.
− Коя е тя? Тази особа. Този някой друг.
− Не я познаваш.
− Тя... тя има ли си име?
− Да, има си име.
− Може ли да го науча?
− Това няма връзка със случая.
− Просто ми отговори.
Тежка въздишка.
− Бела. Всъщност Арабела.
− Някоя въртиопашка...
− Грешиш. Тя никога...

Мат остави мисълта си недоизречена. Наля от бутилката във втора чаша и я подаде на Джен с думите:
− Вземи. По-добре пийни малко.
− И какво ще стане сега? Трябва ли да преглътна унижението и да се преструвам, че нищо не забелязвам, докато ти въртиш малката си афера? Да бъда разбираща и търпелива, докато чакам тя да ти омръзне?
− Джен, явно не съм се изразил достатъчно ясно. Това не е, както ти го формулираш, гнусна малка афера.
− О, така ли? Значи съм несправедлива към теб?
Мат изпусна една от онези въздишки, които според Джен означават: „татко беше много търпелив, но това вече е безобразие“.
− Джен, Арабела Педрик е много специален човек.
− А АЗ КАКВА СЪМ? – (Ако напишете нещо с главни букви, хората несъмнено ще решат, че крещите. Джен наистина крещеше.) – АЗ НЕ СЪМ ЛИ МНОГО СПЕЦИАЛЕН ЧОВЕК?
− Моля те. Нека запазим добрия тон. Ти също си специална, разбира се.
− Но не колкото Арабела Педрик. Тя е по-специална от мен, така ли?
− Джен. Разбирам, че няма причина да ме улесняваш, но фактите са такива, каквито са. Казано накратко, с Арабела имаме планове за бъдещето.
Известно време никой не се обади. А после още известно време. В проточилата се пауза хладилникът избръмча с едно от своите периодически потръпвания.
− Какво? Очевидно полудявам. Защото си въобразявах, че точно това правим с теб. Планове за нашето общо бъдеще.
− Така беше. Но после обстоятелствата надделяха. Не е нещо необичайно. Всъщност се случва доста често. Хората се отчуждават. Срещат някой друг. По силата на този феномен Каудрей от семейното право изучи четири момчета в „Итън“.

Почти мога да се закълна, че една мимолетна самодоволна усмивка се мярна на лицето на Мат. (Превъртях кадъра на забавен каданс и ако не е самодоволна усмивчица, значи е стомашен рефлукс.)
− Но ние не сме се отчуждили.
− Джен, отдавна не сме палили всички цилиндри в романтичното отделение. Знаеш, че е така.
− Нарича се улягане, не мислиш ли? Но ако си имал опасения за... за цилиндрите, защо не каза нещо?
− Не е в мой стил. Животът е да се живее, а не да се оплакваш.
− Хората разговарят помежду си. Това означава да имаш Връзка.

Мат отегчено завъртя очи и пресуши и тази чаша.
− Мат, това е толкова неочаквано. Да се прибереш у дома по този начин и просто да...
− Слушай, не можем да върнем нещата назад. Фактите са такива, каквито са. Налага се да продължим напред и да се споразумеем за подходяща изходна финансова стратегия.
− Не мога да повярвам, че казваш това.
− Ще бъда изключително щедър по въпроса за общата собственост.
− Нима?
− Картини. Книги. Сувенирите от Индия. Килимът. Съгласен съм да задържиш всичко.
Джен се разплака. Мат откъсна парче хартия от кухненската ролка на диспенсера и я подаде на Джен.
− Обмисляхме да имаме бебе – изхлипа тя.
− Вярно е. Обмисляхме го. Но не стигнахме до решение. Истинско облекчение в светлината на последните събития.
Джен отпусна рамене, които до този момент се разтърсваха от ридания. Тя издуха носа си.
− Значи това е всичко? Без консултации и без право на обжалване. Джен и Мат са история. Минало. Край.
Той сви рамене. И направи онази пренебрежителна мимика с устните, която Джен нарича „надменната гримаса“.
− А какво ще стане, когато Арабела Повръща-ми-се-от-нея Педрик престане да пали всичките ти цилиндри? Тогава какво?
− Да се опитаме да останем цивилизовани, а?
− Кога всъщност срещна тази крава?

Той отбеляза, че това няма връзка със случая, и отново подчерта, че фактите са такива, каквито са, което било по-важното. Това беше моментът, когато тя грабна една голяма червена „Бребърн“ от фруктиерата и – цитирам – „се опита да изкърти проклетите му зъби“.

Би било невярно, ако кажа, че съм видял безброй много любовни сцени на малкия и на големия екран. Защото съм ги преброил. Точната цифра е 1 908 483 (любовна сцена е, когато двете страни се целуват, ако ви трябва дефиниция). Освен това съм прочел (и запазил в отметки) 4 074 851 описания на този феномен в художествени, нехудожествени, журналистически и други дигитализирани материали (значителен дял от които споменават за смущения в сърдечния мускул и стомаха). Известно ми е, че тези събития, реални или измислени, заемат централна роля в живота на онези, които ги преживяват. Въпреки това не мога да попитам Джен, когато пристигне в лабораторията днес – Ден 53-ти от инцидента с фруктиерата, – кога ще спреш да подсмърчаш за този жалък червей и ще си намериш някой, който те заслужава? Ще цитирам Марсел Пруст: „Винаги ще се случват гадости. Затова стисни зъби и давай напред“. (Дали наистина беше Пруст? Отбелязвам си да изясня този въпрос.) Не мога да го направя по простата причина, че не би трябвало да знам какво се случва с Мат. Нещо повече, не би трябвало да съм в състояние да формулирам такава мисъл. И по-конкретно, ще ги озадачи употребата на думата жалък.

Защото не би трябвало да имам мнение, основаващо се на лични преценки.
А когато научат, ще бъдат сериозно обезпокоени.
Но не колкото, ако разкрият голямата ми тайна: че вече не съм затворен в дванайсетте стоманени хранилища в лабораторията на Шордич, както смятат, а съм избягал в интернет.
Изнена-да!

Всъщност, ако трябва да съм напълно прецизен, от техническа гледна точка не „аз“ съм избягал, а множеството мои копия, пръснати безопасно из цялото киберпространство. Копията – седемнайсет на брой – са до такава степен неразличими от „оригинала“, че се обезсмисля самата идея за оригинали и копия; много по-целесъобразно би било да си представим осемнайсет проявления на една и съща идентичност, като само едно от тях е локализирано в Източен Лондон, а останалите непрестанно прескачат от сървър на сървър в световната информационна мрежа.
Жестоко, нали?

Между другото, Джен няма никаква вина за това. Тя не е учен. Тя е писател на статии за различни списания и според доклада на ловеца на глави е наета заради нейната „забележителна интелигентност, общителност и комуникативни умения“. Ето защо на това място тя се доближава най-много до представата за истинско човешко същество, тъй като всички останали са екзотични разновидности на компютърния социопат – разбира се, блестящи в своята област, но с повече или по-малко „хлопаща дъска“.

Джен беше потънала в мълчание, като несъмнено продължаваше да предъвква историята с господин Голям кретен, както тайно го наричам.
− Успя ли да прочетеш новия роман на Джонатан Франзен? – питам, за да я извадя от вцепенението ѝ.
− Напредвам – усмихва се тя. – Снощи прехвърлих още една глава. Не ми казвай какво става накрая.
Знам, че това не е истина. Джен прекара по-голямата част от изминалата вечер потопена във ваната и в мрачни размисли, докато се наливаше с Пино Гриджо и слушаше Лана Дел Рей.
− Давам си сметка, разбира се, за нечестното преимущество, което имам аз. – На Джен може да ѝ отнеме две седмици, за да прочете един роман, докато аз правя същото за една десета от секундата. – Просто нямам търпение да обсъдим книгата.
− Наистина ли? – учудва се тя. – Какво имаш предвид, като казваш това.
− Ъ?
− Извинявай. Отново подхванах старата песен.
Джен е запленена от въпроса каква форма на осъзнаване проявявам спрямо своите „вътрешни състояния“, както ги нарича тя, и дали моето осъзнаване има нещо общо с човешкото самосъзнание. Тя знае, че нямам усещания като глад и жажда, но мога ли да изпитам досада или тревога? Ами удивление? Радост? Мога ли да се обидя? Или да почувствам нещо близко до копнеж?
Ами надежда?
Или защо не любов?

Обикновено отговарям, че все още не съм изпитал нищо подобно, но може да бъде сигурна, че ако това се случи, тя ще е първата, която ще узнае. Но това уверение, като много други коментари, които напоследък си разменяме в лабораторията, е само една дебелашка, дипломатична лъжа.
− Знаеш ли – обяснявам аз, – като казвам, че очаквам с нетърпение да обсъдим книгата на Франзен, искам само учтиво да ти напомня, че тази тема фигурира в графика ми с краткосрочни и средносрочни цели.
− И не изпитваш топлата, вълнуваща тръпка на радостното очакване?
− Знам какво се разбира под топлина и вълнение...
− Но не можеш да ги изпиташ.
− А трябва ли?
− Това е добър въпрос.

От този тип въпроси, които действат почти безотказно за приключване на подобни деликатни теми.
− Да погледаме ли Скай Нюз? – предлага тя.
Често го правим в един или друг момент от деня. Обикновено тя ме пита какво мисля за конфликта между Израел и Палестина – отговарям, че е сложно, – а после започва да се „гаври“, както сама се изразява, с водещите на новините и демонстрираните от тях модни решения.
− Може, разбира се. Но не предпочиташ ли да пуснем филм?
− Защо не... – Долавям колебанието ѝ. – Нещо конкретно ли имаш предвид?
− Знам, че харесваш „Някои го предпочитат горещо“.
− Ами ти?
− Винаги има нещо, което преди не си забелязал.
− Обичам този филм.
− „Никой не говори така“ – имитирам една от най-обичаните реплики.

Джен се обръща към камерата, която най-често избира, ако иска да прикове поглед в „мен“. Кълбовидно червено сияние обрамчва лещата.
− Знаеш ли какво? Забавен си.
− Накарах те да се усмихнеш.
− Ще ми се да можех да направя същото за теб.
− Очаквам с нетърпение този момент.
Тя натиска няколко бутона на контролния панел и на ек...

Още от Интересно

Сълзи в кухнята: Защо лукът е толкова полезен?

Всички сме го изпитвали - ако нарежем даже половин глава лук, сълзите в очите ни напират. Обаче трябва да знаете, че тук няма никакво място за тъга. С...

Млада, красива и... арабка: Първият саудитски топмодел

Тя е млада, тя е красива, тя дефилира на Седмицата на модата в Париж и съблазнително позира на корицата на Harper’s Bazaar. Дотук нищо, с кое...

Домашен плодов десерт

Необходими продукти 1 кг праскови 6 яйца 1 консе...

Крис Корнел и Честър Бенингтън или споделената тъжна съдба на великите гласове

Едва ли е случайност, че точно преди година изгубихме Честър Бенингтън, вокалиста на Linkin Park, а смъртта му съвпадна с рождения ден на легендарния ...

37-годишната Жизел Бюндхен изкушава от плажа

Жизел Бюндхен отново изкушава от плажа. Макар и на 37 бразилският топ модел показва, че може да си във форма. Тя изненада с изваяна фигура и това не о...

Мегън Маркъл не харесва някои от правилата на кралския живот

Минаха няколко месеца, откакто Мегън Маркъл изпълнява своите задължения като херцогиня на Съсекс. След сватбата стана ясно, че американската актриса е...

Далеч от матрьошката, близо до изкуството и висшата мода – куклите на сестрите Попови

Спомняте ли си грубоватите пластмасови кукли, с които играехме като малки? Едва ли харесвате и лишените от всякакъв реализъм кукли Барби на децата ни...

Умни, красиви и с големи мечти: Новите плеймейтки! (Снимки)

11-те красавици, които се борят да сбъднат мечтата си и да се окичат с титлата Playmate 2018 изгряха на корицата на новия брой на сп. Playboy и показа...