Страници от един роман, с който ще забравите за времето!

Два свята. Светът на ултрабогатите и светът на обикновените хора. Могат ли да се срещнат тези два толкова различни свята?
Гейбриъл Вон има всичко, което един 32-годишен мъж може да желае. Дяволски красив и неимоверно богат, мениджър на мултимилиарден хедж фонд, Гейбриъл принадлежи към онзи 1 процент, който управлява парите на света. А останалите 99 процента за него са нищожни и глупави хора.

Но един ден приказният живот на Гейбриъл е помрачен от „дребно неудобство“ – мозъчен тумор, който разбърква съставките на сложния коктейл от емоции в главата му. Млада и „невзрачна“ цигуларка се изпречва на пътя му и егоцентричният милионер се чувства странно привлечен от нейната музика. И от нея.
Какво се случва с него? Защо изведнъж започва да забелязва другите и да се вълнува от съдбата им? Ще успее ли да компенсира поне малко последствията от предишния си начин на живот? Възможно ли е и той да има душа, която да се опита да откупи от жестокия и примамлив свят на парите? Твърде късно ли е да промени живота си?
Отговорът е някъде там, в сърцето на всеки човек. Защото рано или късно всички се изправяме пред въпроса: Това ли е животът, който си струва да живея?

Предлагаме ви първите 8 глави от "Проблемът с емпатията". Вярваме, че ще се влюбите в тази книга. Приятно четене!

sreden m empathy min

sreden pc empathy min

Глава 1
Злокачествен

Беше с размера на топка за голф и се бе настанил дълбоко в нещо, наречено „преден инсуларен кортекс“. Неговото нещо. И сега всичко би трябвало да си дойде на мястото; такова е клишето. Малките неудобства, обичайните закъснения, незначителните дразнещи проблеми от ежедневието – нищо от това не би трябвало вече да има значение. Задръстванията не би трябвало да му правят впечатление. Но реалността да имаш злокачествен мозъчен тумор, установи Гейбриъл, изобщо не се оказа толкова просветляваща.

Незначителните проблеми бяха по-дразнещи от всякога, а кисненето за по-дълго в задръстванията бе лукс, който не можеше да си позволи.

При нормални обстоятелства – обстоятелствата преди тумора – би уплътнил това време ефективно. Щеше да провери на айпада си новините от изминалата нощ за нещо, което би могло да повлияе на борсата, когато тя отвори след деветдесет минути. В продължение на десет години всеки негов работен ден започваше по този начин. Но сега се улови, че просто седи и изчислява каква част от живота, който му остава, се пропилява в тази редица от неподвижни коли.

Отговорът бе: една седемнайсетохилядна. Според неговия консултант в клиниката на Харли стрийт – Армстронг или Андертън, или както там му бе името – Гейбриъл Вон можеше да има разумни очаквания за още шест месеца живот. И тази сутрин той прекарваше неприемливо голяма част от тях в задръстването.

Не възнамеряваше да предприема нещо. Всъщност дори не осъзнаваше, че го прави, докато пръстът му не осъществи контакт с лявото рамо на шофьора – и когато това стана, бе трудно да се каже кой е по-изненадан. През последните три години, откакто Гейбриъл получи личен шофьор, пътуването до работа следваше един неизменен режим и протичаше в пълна тишина. Всяка сутрин, точно в шест часа, автомобилът – металносив Мерцедес-Бенц S класа – го чакаше пред неговата жилищна сграда. Шофьорът отваряше вратата, измърморваше любезно „Добро утро, сър“ и, ако имаше късмет, Вон му отвръщаше с кратко кимване. Никога не се осъществяваше физически контакт. Сега допирът накара и двамата мъже да трепнат като ударени от лек токов удар.

Гейбриъл се съвзе пръв. Отпусна се назад и погледна в притеснените, откъснати от тялото очи в огледалото за обратно виждане.
– Пусни ме.
– Сър?
– Искам да сляза.
– Ъъъ... тук? – Шофьорът махна към заобикалящия ги трафик – беше несигурен, колеблив жест на човек, опитващ да се държи на повърхността на водата в средата на обширно езеро. – Няма къде да...
– Няма значение. Просто ме пусни да сляза.

Мъжът отпред се поколеба, огледа се припряно, после стисна по-здраво волана. Намираха се точно пред сградата на Дойче Банк, приклещени от вътрешната страна на двулентовия път между едно такси, две беемвета и едно бентли.

– Искате да... ви отворя вратата?
Честно казано, на Гейбриъл не му бе хрумнало, че има алтернатива на това действие. Не бе обмислял възможността да съкрати посредника и просто да си отвори вратата сам. Все пак никога преди не го бе правил. И, като се замисли, и сега не бе възнамерявал да се случва. Предвид обстоятелствата обаче не виждаше как може да оттегли искането си, без да изглежда глупаво. Не желаеше да показва слабост пред шофьора.

– Ще вървя пеша оттук – каза той. – Ще бъде по-бързо.
Думите му прозвучаха като укор, а не като обяснение – сякаш водачът му бе лично отговорен за състоянието на пътищата тази сутрин.

Имаше само секунда колебание. В следващия момент спирачките бяха натиснати и сляпото подчинение взе връх. Сред хор от оглушителни клаксони шофьорът излезе и отвори задната пасажерска врата.
– Приятен ден, сър.

Гейбриъл не отговори. Дори не кимна. Грабна куфарчето си от задната седалка и изчезна в появилата се за кратко дупка в трафика.

Тъй като романът е на българския пазар едва от няколко дни и все още няма отзиви и ревюта на български език, може да прочетете мнения на английски тук: www.goodreads.com

Глава 2
Лагерът

Всъщност Гейбриъл не винеше шофьора. Обвиняваше лагера. Защото нямаше друга основателна причина Ситито да бъде толкова оживено в понеделник сутрин. Да, разбира се, финансовият сектор отиваше на работа два-три часа по-рано от всички други, така че се предполагаше да има някакъв трафик. Съществуваше и известна вероятност нещо друго да е причината за това ужасно задръстване: голяма катастрофа, запушване в тясна част на пътя или самоубийство по Централната линия на метрото. Но дълбоко в себе си Гейбриъл знаеше, че не е това. Причината бе някакъв целенасочен разрушителен акт – готов бе да заложи живота на шофьора си, че е така.

До „Свети Павел“ имаше само десетина минути пеша, но тези десетина минути бяха повече, отколкото би избрал да изхаби в крачене по тротоара. Не че имаше нещо против упражненията; прекарваше поне четиресет минути дневно във фитнеса, в басейна, на тежестите или на гребния тренажор. Гол, пред огледалото, мускулите му съвсем честно можеха да бъдат описани като „изваяни“, въпреки че рядко ги използваше за някакви практически дейности. Те имаха по-скоро козметична функция.

Независимо от това минималното усилие за придвижване на тялото му в продължение на километър през центъра на Лондон не би трябвало да е проблем. Само дето той мразеше да се озовава извън зоната си на комфорт, по-специално – в неклиматизирани пространства. Усещането за потене под ризата и дългото есенно палто му бе крайно неприятно. Когато Гейбриъл Вон се потеше, искаше да бъде сигурен, че ще отмие потта от тялото си в рамките на един час.
Към физическия дискомфорт се добавяше и психическият стрес, че закъснява за работа. Гейбриъл беше мъж, който преуспяваше в рутината, но не поради някаква вродена психологическа склонност, а по-скоро защото се нуждаеше от много стегнат график, за да уплътни максимално деня си. Затова трябваше да е зад бюрото си преди двайсет минути, не по-късно от шест и двайсет. А преди десет минути трябваше да е влязъл в кабинета на Мейсън за първата среща за деня (срещата преди истинската първа среща). Разбира се, напълно възможно бе Мейсън също да се е забавил, в зависимост от нивото на хаоса, който тези протестиращи бяха успели да създадат. Но не това беше важно. Гейбриъл не получаваше заплата от 3,4 милиона годишно, за да се появява в службата, когато му скимне.
Близо до Чийпсайд вече бе възвърнал голяма част от самообладанието си. Все още нямаше признак за нещо необичайно, никакви ранносутрешни маршове или манифестации, никакви барикади по улиците. Но това не го разубеди относно причината за днешното задръстване. Същевременно, докато приближаваше западната страна на катедралата, затвърди убеждението си, че повечето протестиращи са прекалено мързеливи, за да се организират и да станат толкова рано. При нормални обстоятелства това очевидно противоречие би могло да е проблематично. Но щом ставаше дума за лагера, Гейбриъл бе готов да снижи в значителна степен обичайните си стандарти по отношение на логиката и рационалните решения.

Бяха се появили преди десет дни, в една ясна и на пръв поглед абсолютно незабележителна съботна сутрин, въоръжени до зъби с плакати, палатки и дъждобрани. За пръв път разбра за тях от есемеса на Мейсън:

Пусни шибаните новини.

Нищо друго. Гейбриъл не бе получавал подобно съобщение след краха на „Лемън Брадърс“ през 2008-а.
Това, което видя този път, бе разбунтувано море на стъпалата на „Свети Павел“. Хората имаха бради, татуировки, пиърсинги и мегафони. Носеха плакати с надписи като НИЕ СМЕ 99% и ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХНАТА КРИЗА?. Според Би Би Си бяха няколко хиляди. Възнамерявали да окупират площад Патерностер, седалището на Лондонската фондова борса, но в последния момент били възпрепятствани от съдебна заповед и полицейска блокада. Заемащ голяма част от централен Лондон, площад Патерностер прилича на обществено пространство, но всъщност е частна собственост.
Принадлежи на корпорация „Мицубиши“.

Гейбриъл никога не се бе радвал толкова на откритието, че половин акър от неговата родна земя е придобита от японски конгломерат. Единственият недостатък беше, че всички тези хора трябваше да се настанят някъде другаде. И те се бяха озовали зад ъгъла, точно на неговия праг.
Така че в продължение на шест последователни работни дни Гейбриъл трябваше да минава през тях, за да се добере до кабинета си. Нямаше как да го избегне. „Мейсън Уолъс Кепитъл Мениджмънт“ се помещаваше в „Стантън Хаус“, чийто вход гледаше точно към двора на „Свети Павел“. Точно към лагера. И тъй като цялата зона е пешеходна, това бе една от малкото ситуации, в които да имаш личен шофьор не можеше да се нарече предимство. Задръстване или не, последните петдесет метра от своето придвижване Гейбриъл изминаваше сам.

sreden m empathy min

sreden pc empathy min

Глава 3
Активи и пасиви

Днес успя да се промъкне по периферията на лагера без значителни инциденти. Жена с лице на жертва на ловен инцидент – с метални, неравномерно стърчащи зъби – му изръмжа нещо, но през изминалата седмица бе свикнал с това. Дори когато не излизаше от лъскавия мерцедес, каран от личния му шофьор, никой не можеше да сметне Гейбриъл Вон за нещо различно от това, което беше. Човек, който за последните шест месеца е направил повече пари, отколкото някой в този лагер би спечелил за целия си живот.

За да влоши допълнително положението, той бе сравнително млад – на трийсет и две – и невероятно красив, въпреки че през изминалата седмица бе започнал да осъзнава, че богатството, младостта и външният вид може да са не само актив, но и пасив. Но какво можеше да направи? В гардероба си имаше само скъпи костюми, а и дори да пожелаеше да снижи стандартите си и да си осигуреше подобаващо долнопробно облекло, това не би решило проблема с изключителното му лице. Бе роден красив и освен ако не сложеше маска балаклава на главата си, от това спасение нямаше. Просто трябваше да приеме недоволството, което визията му понякога предизвикваше.

Както обикновено, във фоайето на „Стантън Хаус“ стояха двама охранители и Гейбриъл успя да наподоби ведро махване, когато минаваше покрай тях на път към асансьора. Не му беше лесно, но усилието му се струваше необходимо, предвид ситуацията отвън. Обикновено делеше останалата част от човечеството на две категории: хора, от които има полза, и хора, които са без значение. Излишно е да се споменава, че втората група бе хилядократно по-голяма от първата и преминаването от едната в другата изглеждаше почти невъзможно. Но през последните десет дни пазачите бяха постигнали точно това. Когато варварите блъскат по портите, искаш да си дяволски сигурен, че мъжете, които ги охраняват, се чувстват оценени.

Глава 4
Стомана и стъкло

Отвън „Стантън Хаус“ изглеждаше подобаващо невзрачна. Приличаше на почти всяка друга офис сграда – със заострен връх, но нищо особено зрелищно, не и по лондонските стандарти. Отвътре обаче бе изумителна. В средата имаше атриум, благодарение на който пространството се къпеше в естествена светлина. Кабинетите бяха с ламперия от полирано дърво и населени от международен картел от адвокати, счетоводители и финансови мениджъри. Имаше толкова бърз интернет, че човек можеше да си свали един терабайт порно за по-малко от седемнайсет минути. Това беше храм на двайсет и първи век.

Компанията „Мейсън Уолъс Кепитал Мениджмънт“ се разполагаше на последния и най-скъп етаж. Преместиха се там от третия, този под тях, след като предишният наемател фалира при кризата от 2008-а. Тогава някои оспориха разумността на преместването на целия офис един етаж по-горе и поставиха въпроса дали високата цена си струва, особено при положение, че се налагаше да се ремонтират напълно „новите помещения“ според нуждите им. Но Мейсън бързо отхвърли възраженията им и ги обвини в липса на визия.

– За бога, хора! – смъмри ги той.
Мениджърите му бяха все мъже, но в този случай реториката бе много по-важна от точността на изказа.
– Вон! – Ръката на Мейсън описа широка дъга над заседателната маса като стрелката на компас, която търси север. – Помогни малко. Защо трябва да се преместим? Моля, обясни на Шърман и останалите.

Гейбриъл впи в Шърман пронизващ поглед.
– Имидж.
– Имидж! Вон, ти току-що добави десет хиляди към бонуса си – Мейсън се облегна в стола си и театрално изпука кокалчетата на пръстите си. – Шърман, нека ти го разясня. Представи си, само за секунда, че си клиент, който търси къде да инвестира двайсет и пет милиона. Има два фонда, между които трябва да избереш – и двата с отлична репутация и годишна печалба от петнайсет на сто и нагоре. Но единият е на третия етаж, а другият е в пентхауса. Кой ще избереш?

В залата за съвещания се възцари дълбоко мълчание. Точно в този момент никой не се осмели да изтъкне, че фондът в пентхауса наскоро бе изгърмял. И именно затова мястото е свободно.

– Имидж, хора! Трябва да повишим активите си минимум с петдесет на сто в следващите три години. И това – посочи той с два пръста към тавана – е само началото.

Думите му бяха пророчески. През следващите три години Мейсън постигна по-голям ръст на фонда, отколкото мнозина смятаха, че е възможно, и днес, активите, които управляваха, бяха малко под четири милиарда паунда – сума, надвишаваща брутния вътрешен продукт на някои от африканските държави. Но дори на Гейбриъл му беше трудно да припише съществената част от този ръст на смяната на офиса. По-голяма заслуга имаше фактът, че бяха заложили на срива на гръцката икономика.

sreden m empathy min

sreden pc empathy min

Глава 5
Мейсън

Днес той стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Както повечето кабинети на четвъртия етаж и неговият гледаше към двора на „Свети Павел“. Допреди десет дни това беше нещо хубаво.

– Виж ги! – извика злобно Мейсън. – Виж ги само!
Гейбриъл не знаеше дали възклицанието му е реторично, или не, но нямаше намерение да прекара следващите петнайсет минути, разговаряйки с гърба на шефа си. Затвори вратата зад себе си и отиде при него до прозореца.
– Мислех си... – Мейсън заби пръста си в стъклото с тройно покритие. – Трябва да наемем снайперист. Един руснак с „Калашников“, точно това ни трябва.

Отстъпи назад и присви очи през въображаем мерник, наподобявайки универсалния жест за стреляне с автомат.
– Какво мислиш? Да направим бързо набиране на средства след сутрешната среща?
Гейбриъл се престори, че обмисля предложението:
– Колко ще са ни нужни?
Мейсън сви рамене.
– Мисля, че тарифата е около четвърт милион за една мишена, но съм сигурен, че ще можем да договорим намаление заради количеството? Колко са там?
– Няколкостотин.
– Мамка му. Трябва да поискаме и инвеститорите да се включат.
– Или просто можем да се преместим в Мейфеър.
– Ха! – Това бе обичайният смях на Мейсън, еднократен експлозивен кикот. – Вон, няма да ходим никъде. Скоро идва зимата. И тогава ще видим колко от тези шибаняци ще издържат в палатките си.

Обърна се, шляпна Гейбриъл по рамото и посочи с другата си ръка към черния кожен диван, разположен перпендикулярно на бюрото му. Това беше мястото, където най-важните клиенти – тези с най-висока нетна стойност – сядаха, когато идваха в кабинета. Тук сядаше и Гейбриъл за по петнайсет минути на ден по време на срещата преди първата сутрешна среща с екипа. Тази сутрин Мейсън изглеждаше прекалено възбуден, за да сяда. Крачи известно време из стаята и после се облегна на ръба на бюрото си. Можеше да го направи, защото на бюрото му нямаше ненужни дреболии. Единствените неща върху него бяха два монитора, телефон и малка гравирана табелка с надпис:

ДОЛАРЪТ СЕ СПИРА ТУК.*

*The buck stops here. Игра на думи с различните значения на buck – долар, а също и отговорност. Като идиом изразът означава: „Поемам цялата отговорност“. – Б.пр.

Мейсън бе откраднал идеята от президента Труман, който държал същата табелка на бюрото си в Овалния кабине...

Още от Интересно

Кинематографичната, лична фотография на Раян Макгинли, “най-важният американски фотограф”

Раян Макгинли (Ryan McGinley) (р. 17 октомври 1977 г.) е сред най-влиятелните съвременни фотографи. Започнал своята кариера на 21-годишна възраст, ед...

Романът „Прелест“ – надникване в съкровените кътчета на човешката душа

Романът „Прелест“ (Изд. „Колибри“) е поредното доказателство, че италианката Маргарет Мацантини знае всички пътища до най-съкровените кътчета на човеш...

Защо трябва да ядем повече портокали през зимата?

През зимата портокалите са едини от най-вкусните и обичани плодове. Те са пълни с полезни вещества и витамини. Произхождат от Източна Азия &ndas...

Деви, любовните ви отношения са уязвими. Отнесете се по-сериозно към връзката си

Овен - Неочаквани обстоятелства може да ви отклонят от целта и да ви накарат да се занимавате със съвършено различни задачи. Окончателният резултат на...

Бътлър осинови кученце от България

Джерард Бътлър зарадва феновете си със своя снимка с нова приятелка. Не, актьорът не се е сближил с някоя своя звездна колежка, става въпрос за мал...

10 ползи от спорта

Здравина на костите Когато става въпрос за вашите кости, упражненията работят на няколко нива. Най-полезни са натоварващите физически дейности като ...

Джаки е убила Джон Кенеди?

Навършиха се 54 години от убийството, за което светът няма да спре да говори. Това на американския президент Джон Кендеи. На 22 ноември 1963 година...

Време за четене: "Споделени тайни"

Красива и затрогваща история, която няма да ви остави равнодушни. История за смелостта да рискуваш всичко в името на любовта... и да преоткриеш сърцет...