Мисля, че съм най-тъжният човек на света
Животът ми е объркан и тъжен, затова и разказът ми ще е такъв. Няма как да е иначе, защото мисля, че съм най-тъжният човек на света.
Завърших скулптура в Художествената академия, но - въпреки възможностите си - не можах да се реализирам. Може би късметът открай време ме заобикаля. Накрая се принудих да започна работа в една погребална агенция, където правех паметници на покойниците. Мрачна професия - за нея хората като чуят; или си плюят в пазвите, или си подръпват ухото. Но нямаше къде да мърдам -към каквото и друго да се ориентирах и където и да опитвах, все удрях на камък. Така че около мен навсякъде беше тъмно - и в душата ми, и в бачкането. Не-стига другото, ами и за нула време погребах родителите си - един след друг. За семейство не си позволявах и да мечтая - коя ще е тази жена, която ще се разчувства от мен и ще ме предпочете?
Какво можех да й обещая освен най-хубавия паметник, ако я надживея?
Затова когато един приятел ме покани да замина при него във Венеция, веднага се съгласих. Свирех много добре на куха китара и наистина пеех добре италиански канцонети. Бях напълно подходящ за работата, която веднага ми предложиха. Дори не бях мечтал да бъда гондолиер, който разхожда богати туристи по каналите на Венеция, свири,пее и ги развлича. За мен беше различно, интересно и - най-после -не тъжно. Напротив - радвах хората, а и моята душа взе да се отваря. Като прибавя и големите бакшиши, които често ми даваха, нямах право да бъда недоволен и да се опла...
